В навечерието на Коледа тръгнахме с мъжа ми на вечерна сватба в Студентски град. С автобус 204, за да го сменим с 94 на НДК. Кротко си каканижехме на една от последните седалки. През една от нас седеше мъж, видимо изпаднал – с мърляво яке, дълги сплъстени коси под кирлива шапка. Кротък, дори не миришеше. По едно време взе нещо да ломоти. Което накара едно от момчетата, седнали успоредно с него от другата страна на пътеката да се разкрещи: „Не ме псувай, дъртак!“ И да се надига заплашително. Обадиха се и неколцина други, 15-16-годишни наглед, добре облечени, хубави. Деца като нашите. И на опитите да ги успокоим с думи като „Оставете човека, не виждате ли, че не е добре, спокойно...“ насочиха острието на обидите си към нас. Като този, който се чувстваше пряко засегнат от псувните на  нещастника до него, не спря да се ежи. Една жена положи ръка на рамото му: „Кротко, момче! Не обръщай внимание...“ И това уж кротко момче изведнъж се извъртя и от седеж така изрита нищия в главата, че той се килна на една страна и пое към пода на автобуса.
Този удар в източните бойни изкуства се нарича маваши. При състезания само се маркира, макар състезателите да са с шлемове и гуми в устата. За него се дават много точки, защото изисква високи умения и точна преценка за гарда на противника. Този удар е удар за нападение и само в случай на нужда – за самозащита, виждала съм го в някои бойни филми. Аплодирала съм го на татамито, когато малкият ми син бе състезател по тае куон до. Където първото правило, което усвои, бе никога да не използва наученото извън залата...   
От ритника се чу само глухо изкънтяване. А мъжът ми се изстреля от седалката и сграбчи момчето за яката с крясък: „Какво правиш, бе, да го убиеш ли искаш!“ И не ме порази толкова оправданието „Той що ме псува на майка“, произнесено от поомекналия хлапак в желязната хватка на съпруга ми, колкото репликата на красивото русо момиче в негова защита: „Ами той и без това си е тръгнал, не го ли виждате!“ И само лактите на съпруга ми, който продължаваше да натиска насилника на седалката му и да влива в главата му изречения от сорта: „Ти ако си се напил или надрусал, трябва ли да те утрепем, това можеше да е баща ти, бе, човекът може да е болен“ и пр. ме оттикваха назад в порива да сграбча ледената красавица и нейните кавалери, одобряващи ритниците в главата, приветстващи стъпкването на човек, насилието над нуждаещ се от съчувствие и помощ. Влязох в спиралата на гнева, крещях, подскачах и напирах да се сбия. През цялото това кратко време двамата мъже, които седяха на седалката с гръб към посоката на движение и към случващото се, дори не се обърнаха. Мъжът ми сам удържаше агресията на 5-6 хлапака в защита на натиснатия от него насилник, а жената, която се опитваше да го вразуми, крепеше обления в кръв човек. Срещу мен добруваше безразличието. То даже ме посъветва да извикам полиция. Което междувременно някой направи.
Колкото да се появи униформен на спирката, на която се изсипахме заедно с част от групата, в която малката госпожица псуваше на майка и наричаше овца жената, останала в рейса заедно с ранения и неговия кандидат-убиец...
Колкото полицаят да ми каже: „Спокойно, госпожо“, защото аз продължавах да викам как е възможно човек, който поощрява жестокост и насилие, да ме заплашва със съд, само защото съм го хванала за ръкава.
Колкото всичко да остане като незначителен епизод от мирното ни всекидневие в очакване на Коледа...
Когато всички сме по-добри. Прегръщаме близките си. Пращаме есемеси за болните деца и за бежанците. Спестяваме от джобните си, за да купим сандвич или кафе на бездомник или бедняк. Купуваме си билети за благотворителни концерти. Умиляваме се от скитащите кучета. Отпиваме от чашите си кой каквото има и си мислим, че не сме чак толкова зле. Не сме чак толкова зле...
Не сме.