Режисьорът Баз Лурман обича да посяга на архетипни литературни сюжети и герои. Посегна на „Ромео и Жулиета“ - получи му се. Тогава, през 1998 г., всички пощуряхме – по саундтрака, по парчето на Radiohead, по Лео като Ромео – голобрад, пушещ на изгрев слънце на брега на океана, небрежен по онзи начин, по който само младостта може да е небрежна; по изключително смелата комбинация от оригинален бял шекспиров стих и MTV-визия. Хавайски ризи, бутафорен град (малко Рио, или Лас Вегас, или Ел Ей – странно, несъществуващо място, хибрид от всички изброени), разкошен Меркуцио, сякаш излязъл от Студио 54. Още настръхвам, когато гледам откъса с монолога на Меркуцио за кралица Маб (Шекспир сто процента го е написал след няколко цигари елизабетинска марихуана).

Сега Баз Лурман посегна на „Великият Гетсби“ - един от големите американски романи на Скот Фицджералд, по който през 1974 е направен един от иконичните филми на Холивуд с Робърт Редфорд и Миа Фароу в главните роли. Когато си гледал първия филм е много трудно да се правиш, че не си го гледал. Обаче моят голям проблем не е, че съм гледала първия „Гетсби“, а че съм гледала „Ромео&Жулиета“ - първия филм на Лурман с Лео Ди Каприо, издържан в абсолютно същата стилистика. Тогава тази стилистика беше попадение в десятката, вдигна шум, предизвика шок. Сега е дежа ву. Не може при това мощно, скоротечно развитие на визуалните изкуства и технологиите да разчиташ на старите номера от преди 15 години. Така че добре поне, че Баз е избрал филмът да е на 3D, за да има все пак нещо ново.

Колкото и да не искам да го казвам, според мен моят любим Лео влече филма към дъното. Четох, че щял да си вземе почивка. И трябва. Той поне може да си го позволи. Тежък е и сякаш уморен, посърнал, без енергия в очите, без енергия в движенията. Преситен. При цялата привидна свръхенергия на филма - на цветовете, на танците, на дрехите, на музиката (готино е трийсетарски танци на музика на Джей Зи, това ми хареса много!) всъщност вътрешна енергия няма. Застояло блато. Лео просто изглежда безразличен и уморен. Вярно и Гетсби е уморен, но за да пресъздадеш тази умора, все пак трябва да имаш някаква енергия. Не може да си по-уморен от героя си така да се каже.

Знам, че е тъпо да търся психология във филм като новия „Гетсби“, неадекватно е. Но очаквах от Кери Мълиган да наруши английския етикет и да бъде истинска Дейзи Бюканън – цинична, остроумна, шеметна, тъжна, екстравагантна американка от Източното крайбрежие. С лудост в очите. А тя бе само тъжна. Тъжна предателка. И все пак бе по-добра от Лео.

Интересно е как ще бъде приет филмът от някой, който нито е гледал нещо на Баз Лурман, нито е чел романа, нито е гледал предишния филм, а да кажем е гледал само „Титаник“ и сега отива на кино заради Леонардо Ди Каприо. Мисля, че и той ще бъде разочарован, защото за него пък и екшънът ще е малко, и ефектите ще са малко, и историята ще е скучна. Баз, за каква публика си направил филма си?