Вървим с Лиза по „Мария Луиза“ една вечер и точно пред „Модерен театър“ (бившето кино „Цанко Церковски“) спирам като онемяла. Сградата е на 105 години. Киното, естествено, отдавна не работи. Та само да кажа – за мен, както и за много други хора, сигурна съм, това е кино, а не просто сграда.
И както си вървим с Лиза онази вечер, спрях онемяла, защото върху червеникавата фасада на киното се въртяха огромни светлини, все едно идващи от гигантска киномашина някъде отсреща. Дъхът ми спря! Толкова беше красиво! Как са се сетили, Боже мой!
После започвам да разсъждавам. Нещо не е така. Кой ще прави такъв безсмислен спектакъл! Погледнах отсреща и видях горчивата истина.
Просто срещу киното има механа. Не искам да й правя реклама, тъй като никога не съм ходила в нея – може и да е хубава, може и да не е. Ще я упомена само, за да разберете откъде е дошла заблудата. Нарича се „Воденицата“ и едно огромно светещо воденично колело се върти и светлините се отразяват в сградата на „Модерен театър“. Да-а-а, това беше цялата мистерия. Аз си мисля, че е киномашина, а то било воденица. Въпрос на избор е кое от двете ще предпочетеш да видиш и да виждаш в бъдеще. Старата история за Дон Кихот и Санчо Панса, нали? И в живота е така, и в любовта, и във всичко. Знаете ли какво обаче – където е текло, пак ще тече, убедена съм!