И си спомням как се качвам по тъмното стълбище – първи етаж, втори и още нагоре. Не нося чанта, защото не искам да слагам нищо в нея и да го нося със себе си. Нищичко, което съм имала, вече не ми трябва. Откога не сте ходили без чанта по улицата? Без чанта! За мен това означава много. Никога не съм ходила така. Гледам си в обувките – сами ме водят в мрака. Точно тези новите обувки, с които дори спах първата вечер след като си ги купих, толкова бях полудяла по тях, че нямах търпение да изконсумираме връзката си. Чувствам се като във филм – качвам се по стълбите, пуша. Пред вратата гася цигарата в подметката на обувките, събувам ги дори – ритуално - и влизам на светло. Сигурно така се чувстваш като се родиш. Бос, без нищо. И излизаш на светло. Слава Богу, вратата е леко отворена. „Спомням си“ ли казах? Не, представям си.