Най-напред публикувам текста, който циркулира във фейсбук. След това – личния ми коментар по въпроса.

Аз съм Миролюба Бенатова, но пиша от тук, защото хората, които не ме харесват, ме забраниха.
Личната ми страница във facebook е докладвана на администраторите като вредна и обидна, и според правилата на социалната мрежа, аз съм закрита.
До вчера имах право да съществувам в интернет и да изразявам мнението си, така както и тези, които пишеха срещу мен. Вече не.
След едноседмичен словесен терор, насаждане на омраза, заплахи и крайни антисемитски изявления в страницата „Миролюба Бенатова – враг на българския народ“, почитателите на този стил организирано ме изтриха. Така както организирано изляха стотици еднотипни електронни писма, пълни с лъжи за отразяването на конфликта в Катуница. Искаха да бъда забранена, уволнена, изселена, поругана и наказана.
Искаха да се извиня, че съм нарекла „футболна агитка, която безчинства“, тези, които според тях представляват гражданското общество.
Момчетата, които палиха и се снимаха с нацистки жестове пред огъня поискаха да кажа, че са справедливо разгневени граждани.
Не ми е хрумвало да ги докладвам за забрана, защото вярвам в излагането на аргументи и правото да говориш това, което мислиш. Не ме беше страх.
Вероятно това, което ви пиша не ви засяга. Сигурно изглежда, че е лично и трябва да с оправям сама.
Но не е така.
Аз съм насилвана и убивана с думи дни наред, не защото не съм симпатична на някого (разбира се и това има значение), а защото нарекох нещата с истинските им имена. Върших си работата като журналист по правилата на професията. Не влязох в сценарий, не подмених събитието, не подпомогнах протестите, организирани от партиите и подкрепяни мълчаливо от полицията.
Сега ме забраняват като професионалист и като личност.
И тъй като вярвам в аргументите, а не в насилието, ви пиша.
А вие, ако смятате, че имате повод да ме подкрепите, сигурно ще намерите начин да разбера за това.
Предварително благодаря на всички приятели, които ще разпространят бележката ми.


Отдавна следя този казус – всъщност още от момента на възникването му. Никой няма право да ти закрива профила във фейсбук само защото си споделил гледната си точка и в този смисъл естествено форма на убийство има. Въобще не смятам, че имам право да коментирам журналистическите качества на Мира Бенатова, тъй като тя е един от малкото истински разследващи журналисти в България, притежава куража, таланта и енергията да прави точно такъв тип журналистика – най-трудният, най-рискованият. Не съм била в Катуница, не съм видяла с очите си случващото се – хората, очите им, не съм усетила енергията. Видях онова, което ми показаха камерите и новините. Знам обаче едно – имаме проблем с ромите и този проблем не може да бъде решен само с думи и идеи за интегриране на ромското население. Аз съм изключително песимистично настроена. Знам, че е много лесно и принципно, когато живееш в София и когато пътуваш из страната за уикендите, за ден-два, за седмица дори, отсядаш в хотели и къщи за гости, почиваш и разглеждаш забележителности – шансът да се сблъскаш с агресия на местно ниво – независимо ромска или не – е минимален. Обаче ако ти живееш в някакво затънтено селце или градче, или твои близки живеят там и са в ежедневен контакт ... Вече е друго, вече е съвсем друго. Тогава гледаш на интеграцията по-маааалко по-друг начин, повярвайте ми. Когато вечер всичко потъне в мрак и най-близката полиция е на 20 или 50 километра, а най-близката опасност – в съседната къща, по още по-различен начин гледаш на идеята за интеграция. На теория нещата винаги са по-лесни, по-чисти, по-ясни. Но когато те крадат безнаказано, бият безнаказано, секат горите около селото ти безнаказано... Тогава вече е друго. Само това искам да кажа. Време е някой да чуе хората в провинцията, които вечер тънат в мрак, защото общините нямат пари за улично осветление. Тези хора СЕ СТРАХУВАТ за живота си, за имуществото си, за децата си! Това някой разбира ли го въобще?! Искам да го повтарям много пъти – страхуват се, страхуват се, страхуват се! Вярвам че няма смисъл да повтарям клишето за това, че както сред ромите, така и сред българите, така и сред турците, така и сред всички има свестни, нормални хора, и има и агресивни, примитивни, неграмотни, непросветни и прочие. Това е ясно. Но не знам дали скоро сте пътували в обикновени села. Ама не в Рибарица, Боженци, Ичера и Варвара, където най-обичате да ходите. В обикновени села, в които няма туризъм. В които има купища изоставени къщи, в които се нанасят ромски семейства, дошли от някъде си – да, повечето са ромски, какво да правя, факт е – и започват да си живеят техния си живот. Децата им ходят голи и боси пред къщата (която не е тяхна, а на някой, който примерно си изкарва прехраната в Кипър – но никой не контролира това, никой!), изкарват си печките, прането, не почистват, пускат си музиката без въобще да се съобразяват ... И така. Ами живейте вие на такова място. Гледайте си вие децата там, водете ги вие там на училище. Хайде, идете да живеете там и ги интегрирайте.
Решението е само едно – както има страх от престъпление у едните, така трябва да има страх от наказание у другите. И много се извинявам, но няма как да очакваш, когато има убито момче да няма ответна вълна от агресия, а порив за интеграция. Да, работата на журналиста е да овладее желанието за отмъщение на принципа „око за око, зъб за зъб“, защото е 21 век, защото сме цивилизована държава от Европейския съюз, защото имаме съд и така нататък. Знам, разбирам това. Но, моля, пратете журналист да направи репортаж за тихия ежедневен страх на хората, които живеят в забравените кътчета на България, изкарват си ловни книжки не за да ловуват, а за да имат право да притежават пушка и да се защитават. Мислите, че преувеличавам?