Уникален от мозайките до баклавата


Тръгвам към южната граница на Турция с нагласата, че там е неспокойно заради близостта на Сирия – Газиантеп е най-големият граничен град. Сравнително отскоро известен с най-големия музей на мозайките в света, както и с близостта си до едно от чудесата на планетата – гробницата на цар Антиох в планината Немрут. Кой обаче да предположи, че този район на азиатска Турция, те си я наричат Анадолу, ние – Анадола или Анатолия, ще ме спечели и за каузата баклава!

Никога не съм харесвала словосъчетания, в които нещо добро се определя като  страшно, зверски, адски добро. Но в случая с известната турска баклава, правена в града на границата със Сирия Газиантеп, съм склонна да я определя като адски вкусна. И сега ще ви обясня защо.
Влизам в работилницата „Имам Джагдаш“, от която в специални опаковки тръгва баклавата за ценители и табиетлии не само из цяла Турция, но и към съседните държави. Бизнесът на Джагдаш е потомствен – и баща му, и дядо му са били известни майстори на баклава, историята им е на сайта www.imamcagdas.com, но само за четящи турски. Затова ще се опитам да ви я разкажа с думи прости и много сладки. 
В две отделени със стъклена стена помещения около 40 млади мъже месят, точат, дозират с ловки движения маслото, точно 300 грама ситно счукан шам фъстък (много се докачат, че му казваме така, твърдят, че това е Адияман фъстък, а Шам е старото име на съседна Сирия, където също отглеждат тези толкова вкусни ядки), сиропа... Тук е наистина като в ада, само че всичко е не черно и огнено, а бяло. Жега и брашнен прах, миглите и веждите на мъжете тежат, посипани с брашно, над маските, с които вършат тежката физическа работа. Обективът на фотоапарата ми се изпотява, страхувам се, че ако остана още малко, ще блокира от брашното, което нахлува и в дробовете и ме задавя...
С неописуема скорост топките тесто се превръщат във фини-фини кори, тава след тава се отмъкват към пещта. Оттам баклавата излиза прелестно жълта и веднага се залива с точно пет черпака горещ захарен сироп. Нищо общо с принципа студена баклава – горещ сироп или обратното. Горещо върху горещо и много е горещо тук, хора!
До изхода от пекарната седи с броеница в ръка старият Джагдаш, суче мустаци и само като погледне тавата, понесена от ловко момче, може да каже дали маслото е достатъчно, дали е спестен някой грам от плънката или сиропът е мааалко повече или по-малко, недай Боже.
Опитвам не от току-що изпечената, а от малко по-рано направената днес баклава – вижда ми се голямо триъгълното парче в чинията, поднесена след обилен обяд в ресторанта на Джагдаш (ако сте влезли в сайта, ще видите как то пада като току-що източена кора от точилката). Но не усещам как го излапвам с неописуема наслада, мислейки си колко пъти без основание съм казвала за някаква храна, че се топи в устата. Е, на това му викам аз адски вкусно! И съм сигурна, че никога повече никоя баклава няма да ми хареса толкова много и никога повече няма да хапна такава, освен ако не е направена в Газиантеп. Метин, началник на цеха за производство на баклава, чието остро лице с очи на птица някак не се връзва с облото му тяло, обяснява, че животът на днес изпечената баклава продължава четири дни (о, кой би изтраял толкова?). Жалко, няма да мога да занеса в България, накахървам се аз. А той отвръща, че винаги, когато съм в Истанбул, мога да му звънна и да ми изпрати колкото поискам. Всекидневно от „Имам Джагдаш“ зареждат най-добрите ресторанти в реномирани хотели, сигурно със самолетите по линията Истанбул-Газиантеп.
За да не си помислите, че единствената причина да дойдете в тази част на Турция е да се размажете от кеф, хапвайки баклава, ще изброя и други, но най-напред ще продължа с кулинарните, може би защото още не са ме напуснали вкусовете и ароматите.    

Какво да опитате
Тази най-южна част от Азиатска Турция се слави с възможно най-добрата ориенталска кухня. Не е чудно – тук се отглеждат много подправки, за първи път опитах култивирана тученица, онази витаминозна трева, която се препоръчва за възстановяване след тежки заболявания и физически натоварвания. Поръчайте си на всяка цена лахмажун – не само един, защото ще го излапате на екс и веднага ще поискате да продължите. Тънка кора, като за пица, с плънка от агнешка и телешка кайма с подправки, домати и магданоз. Хрупка и не засища. И макар диаметърът на един лахмажун да е около 30 см, наистина може да погълнете поне три. Като преди това със сигурност не сте пропуснали да топнете залък хляб в мезетата за предястие кьопоолу, хумус, лютика...
В Турция не сядат на маса без хляб – ама хляб, та хляб, бял, пухкав, току-що изпечен или тънък, безквасен, но в количества и пак няма наяждане. И въпреки това не срещате толкова дебели хора, колкото, да речем, в Щатите, където отричането на бялото брашно, захарта, солта е религия. Мисля си, че просто в Турция, особено в Анадола, хората много здраво работят с ръцете си – занаяти като килимарство, грънчарство, ковачество, папукчийство, хлебарство са поминък за мнозина, а туристите са очаровани от избора на ръчно изработени предмети за дома и от изключително качествена, приготвена с любов и майсторлък храна.

Как да стигнете
Газиантеп е на почти 1200 км от Истанбул, така че най-добре със самолет. Други близки градове с летища са Малатия и Диарбакър.

какво да си купите
Бакър – по чаршията на Газиантеп има прелестни ковани и калайдисани джезвета, канички, тавички и какво ли не още от така обичания от циганите метал.        
Най-вкусните сушени плодове и зарзават – черници, жълти и червени сливи, кайсии, смокини, фурми, сред които уникален сорт без костилки, патладжани, чушки, тиквички и дори краставици за пълнене, ако сте любители на долма.

Какво да видите
единствения в света музей на мозайките
в който е преместен цял древноримски град – Зеугма, разкрит при строителството на язовир. За година и половина е построен уникален като архитектура музей, в който са побрани разкритите вили с техните мозаечни подове шедьоври, датирани отпреди 300 години пр. Хр. Погледнете в очите на циганката – в специално помещение е експонирано по чудо оцелялото след набезите на иманяри диво лице на момче или момиче, за което се предполага дори, че е лицето на Александър Македонски. Невероятно изразително и живо, сякаш не е направено от малки камъчета.
Сигурно няма да ви изненадам с факта, че на територията на Турция има повече останки от Древна Елада, отколкото в Гърция, както и повече артефакти от времето на Римската империя, отколкото в Италия. Както и следи от други дори недостатъчно изследвани цивилизации. Каквито са
колосите от камък на планината Немрут
Определят ги като едно от чудесата на планетата, съперничат на египетските храмове и на статуите в Стоунхендж. Свидетелстват за преливането на гръцката и персийската култура в земите, завоювани от Александър Македонски по пътя му на изток.
Изходен пункт за изкачването на височината от 2150 метра в планината Немрут, където са гигантските каменни фигури – задължително по изгрев или залез слънце, – е град Адияман, на около 150 км от Газиантеп. Ние за жалост уцелихме облачен ден, в който мъглата правеше каменните статуи на цар Антиох и божествата призрачни и малко зловещи. Вървейки бавно към скалистия връх, на места все още покрит със сняг, изведнъж се озоваваме лице в лице с по-високи от човешки ръст глави, подредени в редица пред каменните си тела – предполага се, че са паднали след земетресение. Над тях – пирамида от остър чакъл. Тук през 1881 г. германският инженер Карл Сестер, разработвайки проект за железница, се натъква на гробницата на древния владетел, пазена от колосални статуи на божества – изобразени с лицата на обитателите на древногръцкия Олимп Аполон Митрас, Херкулес-Арес, Зевс Оромасдес, но с типичните тиари на древноперсийските богове Митрас и Ахура Мазда. Присъстват и гигантски лъвове и орли в качеството им на символи и пазители. Сред божествата с човешки образ на източната тераса на гробницата (защото има и западна с други богове и много барелефни изображения, но пак с Антиох и Комагене, и северна – всички с олтари за жертвоприношения при честването на царя бог) една от фигурите е на самия Антиох І, царувал в Комагене между 69 и 36 г. пр. Хр. Ще познаете главата му по ушите (такава е и главата на Комагене, изобразена като жена до царя) – божествата са без уши и само по това, не и по височината на каменната статуя на Антиох, личи, че се е смятал още приживе за богоравен, (най-внушителна все пак е статуята на Зевс Оромасдес, тежаща 105 тона). Повече в предаването „Без багаж” по БНТ1.