Но Андреа Джагър не иска да си спомня за славата. И се гордее с днешното си битие на монахиня, която вложи спечелените от тениса милиони в благотворителност.

Преди 25 години цяла Америка беше в краката й. Андреа Джагър бе най-обещаващата тенисистка в света, но по ирония на съдбата тя бе и най-мразената и от съпернички, и от съдии. Днес Андреа е скъсала окончателно със спорта, но пък се радва на всеобщата обич и уважение, откакто през септември 2006 г. даде обет за монахиня в Доминиканския орден и се посвети на изключителна по своите мащаби благотворителна дейност. (Доминиканският орден не изисква монахините да живеят в манастир и да не се омъжват. Някои от тях стават медицински сестри и учителки. Но не получават заплащане за това.) Необичайната трансформация не е изненада за близките й и за хилядите деца, получили помощ от фондацията на Джагър. Дълбоката вяра в Бог сестра Андреа носи в себе си още от детството.

Родена е в семейство на емигранти от Германия. Баща й Роланд, бивш боксьор, и майка й Илзе се заселват в Чикаго през 1956 г. и отварят ресторант и козметичен салон. И двете им дъщери - Сузи и Андреа - са научени да играят тенис от Роланд. По-малката Андреа се оказва по-талантлива и бащата се посвещава на спортната й кариера. Детето-чудо, което в училище е обект на подигравки заради свития си характер, е като у дома си на корта. Тренира всеки ден и усилието си струва - печели 13 национални турнира, като побеждава много по-силни и високи състезателки. На 14 г. вече участва при жените, а съучениците й завиждат, защото журналистите я вадят от час за интервю. „Нямах приятели. Споделях всичко с Господ, усещах присъствието му в сърцето си. Не ме спря дори това, че вкъщи религията не беше на почит и нямахме Библия", спомня си Джагър, която скоро след навлизането си в професионалния тенис разбира, че е попаднала в нов капан и че в него са валидни законите на джунглата.

16-годишна тя е втора в световната ранглиста и слага в малкия си джоб хиени като Мартина Навратилова и Крис Евърт. Но на Андреа й липсва задължителният инстинкт на убиец. Необщителна и самовглъбена, тя не е обичана нито от момичетата от другата страна на мрежата, нито от съдиите, върху които излива яда си с ругатни. Сама осъзнава, че никога няма да бъде номер 1. Притежава мощни удари, тича като куче след всяка топка и е много трудолюбива, ала изпитва състрадание към загубилите и понякога й идва да ги помоли да завършат наравно. Да сдава нарочно мачовете, се превръща в нейна практика, която крие от всички - от амбициозния си баща, от спонсори и от медии. Такъв е случаят и с най-важните й срещи - финалите на „Ролан Гарос" през 1982 и на „Уимбълдън" през 1983, в които вдига бяло знаме срещу Навратилова. Другата причина за слабото й представяне във втория мач е остро пререкание с баща й за начина на тренировка, заради което той я гони от апартамента им в Лондон. За да й позволи все пак да спи там, тя моли Навратилова за съдействие. „Всичко това ме тревожеше и нараняваше", разказва Андреа в автобиографията си „Първи сервис", публикувана през 2004 г.

Тя открива призванието си, когато в ролята си на шампионка започва да посещава болници по време на турнирите в цял свят. По-приятно й е да вдига деца, отколкото трофеи. "Няма да забравя как отидох в болницата „Хелън Хейс" в Ню Йорк, преоблечена като Дядо Коледа и нарамила чувал с играчки. Момче без ръце ме предизвика да играем видео игра. Духът му беше заразителен, от него струеше живот. В този момент разбрах каква е моята мисия. Зарекох се: „Един ден ще помагам на такива деца."

На „Ролан Гарос" през 1984 г. Андреа контузва тежко дясното си рамо. Тя е само на 19, а болката - неописуема. Следват седем операции, но въпреки това тя трудно движи ръката си и три години по-късно е принудена да се откаже окончателно от тениса. Нещастието не идва само - през 1988 попада в автомобилна катастрофа, при която получава фрактура на гръбнака. Така тялото й понася поредния удар след хроничните травми на бедрото и на стъпалото, наследство от тениса. Междувременно Андреа взема колежанска диплома по теология. „Хората ми казваха: Животът ти приключи. Повече никога няма да си звезда. Аз приемах случилото се с облекчение и като подарък, защото вече можех да спазя обещанието, което дадох в нюйоркската болница."

С натрупаните 1.4 милиона долара от тениса Андреа купува къща в Аспен, Колорадо, за да основе фондацията Little Star и центъра Silver Lining Ranch за деца, болни от рак. Осигурява превоз на бедните малки пациенти и едноседмичен престой, в който те могат да яздят, да карат ски и да практикуват рафтинг. Намира средства и за пътуванията на семействата им, организира медицински конференции и развива програми за раково болни, които не са подвижни. „Когато ти е дадена основа в живота, получаваш и възможности. Ранният успех ми подейства като катализатор и ме накара да се замисля: Само ще вземам или ще започна и да давам", обяснява философията си сестра Андреа, която и досега черпи сили от спорта и всяка сутрин става в 4 ч. за ритуала си - едночасов джогинг.

„Не съм чувал по-красива житейска история от нейната за това как злото се превръща в добро." Думите са на лошото момче от корта Джон Макенроу, който пръв помага със средства на фондацията на Андреа. Ръка й подават и колегите й Андре Агаси, Пийт Сампрас и Моника Селеш, близката й приятелка Синди Крауфорд, Мадона, Пол Нюман. Кевин Костнър, който също има ранчо в Аспен, ходи на риболов с децата.

В центъра имат обичай никога да не си казват довиждане. „Изразът при нас е: Ще се видим по-късно. Не ходим и на погребения. Всеки път сякаш някой изтръгва сърцето от тялото ми. Няма да забравя едно 14-годишно момиче, с което играехме тенис и рисувахме заедно. Веднъж говорехме по телефона и то ми обясни, че си избира дрехи и музика за погребението. Децата като нея са по-смели от много възрастни."

За един от тренировъчните лагери на центъра Андреа кани и баща си.

„Той, както и майка ми, не можеха да преглътнат обръщането ми към вярата. Страдаха, че спечелените от мен пари, които можеха да им осигурят спокойни старини, отиват за болните. Когато научиха, че съм продала своя Мерцедес-Бенц, щяха да получат инфаркт." Двамата обаче оценяват постиженията на дъщеря си при посещението си в Аспен. „Виждала съм татко да плаче два пъти - когато обявих, че спирам с тениса, и когато ми помогна за една от програмите. Каза ми: Гордея се с теб. За първи път от 14-годишна усетих, че отново имам баща. Пет години по-късно му откриха рак и вече го няма сред нас."

Фондацията на Джагър се е погрижила за 8000 деца и чрез благотворителни акции събира над 4 милиона долара годишно. Тя не получава заплата от ордена, а пенсията си и доходите от ценни книжа дарява за благотворителност. Често пътува и до Южна Африка, където помага в проекти на Нелсън Мандела. С приходите от автобиографията си е построила там дом за сираци и плаща за лечението на децата. Планира да напише и детска книга.