Срещам се с Петя Колчева на тротоара пред офиса й - в ярката светлина на софийското лято. Тя също сияе - усмихва ми се широко, а слънчевото й настроение минута по минута се захранва от приятелски телефонни поздрави: добре дошла у дома, как си, възстановяваш ли се вече... Докато вървим към кабинета й (стая, която адвокат Колчева дели с двама от съдружниците си в правната кантора „Новел Консулт“), персоналът й хвърля възхитени погледи. Положителните флуиди са навсякъде. Чувството да си стигнал върха изглежда страхотно, казвам си. И си давам сметка, че не става въпрос само за Джомолунгма (на тибетски - Богинята майка на света)...

 Има и други трудни за изкачване върхове, към които много жени се стремят. Не ги знам как се казват на тибетски, но на български първият се нарича Професионален успех. Точно до него е вечно забуленият в облаци Брачно щастие. А там някъде се извисява и още по-непристъпният Успех за жени в мъжка професия заедно със суровия Майка и работеща жена едновременно. Петя ги е покорила всички до един. И не мисли да слиза оттам...
Докато си говорим, на бюрото й се появява огромна кошница с плодове. Изпращат й я приятели заради евересткия витаминозен глад. Петя се радва най-много на черешите: „Трябва да ги запазим – и Камен да опита...“

С Камен Колчев, математик по образование, любител на класическата музика, отличен скиор и мъж с бъдеще, тя се запознава като студентка в Пловдив. Съдбата ги води един към друг, като впряга за целта общата им любов към планината и еуфорията покрай първата българска експедиция до Еверест през 1984 г. „Тогава всички се възхищавахме от подвига на нашите алпинисти, от Христо Проданов – казва Петя. – Сега, когато с Камен катерехме Еверест, видяхме маршрута, по който са минали – невероятно труден, въображението ми не побира как човек въобще може да е способен на такова нещо.“
Студентката по право и бъдещият собственик на финансовия холдинг „Елана“ се сближават в университетския клуб на пътешественика. „Харесал ме заради обувките с токчета“ - спомня си Петя. В очите му тя изпъквала на фона на другите момичета, които се правели на „здрави туристки“ и дори в града ходели с анораци... Петя от своя страна е впечатлена от многото му интереси. Дори днес, когато говори за него, очите й светят – казва, че е „много аристократичен човек“, че й помага за работата със съвети. Но в планината, която ги събира, те невинаги са заедно. Петя обича скалното катерене, а Камен предпочита ските. Много често тя покорява височини без съпруга си, само в компанията на „планинските си приятелки“.

 Всъщност в тази сплотена женска компания, която отглежда децата си по баирите, за първи път се пуска мухата Еверест. „Не съм си мислила за най-високия връх на планетата (цели 8848 м), докато приятелките ми не казаха: знаеш ли, няма по-подготвена от теб.“ Те я подтикват да се запише за подбора на националната експедиция до Еверест през 2004 г. Това си е истинско предизвикателство, особено като се има предвид, че семейство Колчеви нямат връзки в средите на елитните алпинисти. „Ние винаги сме били просто височинни туристи, не сме сред големите спортисти“ - казва скромно Петя.
След двумесечните тестове тя завършва втора при жените. Това означава, че няма да замине с експедицията – там има място само за една жена...
„Поплаках си тогава“ - спомня си Петя. От дистанцията на времето амбициозната покорителка на върхове обаче си дава сметка, че така е било по-добре: „Камен ми каза, че не иска да отивам, но не може да ме спре. Отношението му към авантюрата щеше да ме напряга, ако бях заминала. Човек не може да щурмува Еверест силно тревожен, там се изисква пълна концентрация.“

 Тестовете за експедицията са решаващ момент за Петя. Тя вижда, че може. „Разбрах, че по сила, издръжливост, умения наистина съм в челото при жените и по средата на мъжете.“ И тогава решава. Някъде вътре в себе си. Без да казва на никого. Без да е наясно кога и как. Едно изгарящо желание почва да я тласка: „Ще стъпя на Еверест!“
Нито адвокатската кариера, нито алпинизмът са носили само успехи на Петя. По професионалния си път често се е борила с недооценяване, случвало се е да попада в епицентъра на ожесточена мъжка конкуренция. В ранните си алпинистки експедиции до Памир пък е била само носач на багаж до базовия лагер. Влачила е тежките раници на благословените избраници – онези, на които е отредено да стигнат до върха. Емоционално го приемала тежко, но с времето дошло разбирането, че така трябва - има опит да се трупа, нерви да се каляват... И ето че идват тестовете от 2004 г.  Петя вече може да си каже: „Мъжете не ме взеха с тях, но мога и сама!“

 Стъпка по стъпка тя започва подготовката си за заветния връх. Заедно с Камен изкачва Монблан в Алпите, Маккинли в Аляска и Аконкагуа в Южна Америка. После идва ред на генералната репетиция за Еверест -  осемхилядника Чо Ою (8188 м), също в Хималаите. От 1 юли миналата година Петя стартира и специален еверестки тренинг. Свързва се с професионалния алпинист Дойчин Боянов, който през 2004 г. се качи на Покрива на света без кислород. „Той не ми се подигра, не ме нарече празна мечтателка“ - благодарна е Петя. Дойчин й прави програма и се започва: 4 пъти в седмицата лека атлетика, 2-3 пъти фитнес. Последното е леко досадно, на закрито е все пак, а тя обича чистия въздух. По-приятна се оказва тренировката на Витоша - Петя става сутрин раничко и за 2 часа е от Драгалевци до Черни връх. После слиза с лифта и в 11 ч. вече е в кантората.

 Освен психически, физически и технически тренинг семейство Колчеви са наясно, че Еверест изисква и финансово самочувствие. Намират си спонсори – Devin и АлфаФинанс, но  основната част от разходите покриват сами. А само разрешителното за изкачване струва 10 000 долара на човек. Затова двамата са силно стресирани, когато се разразява световната икономическа криза. „Помислихме, че мечтата ни пропада“ - казва Петя. Но успяват да се справят. Най-вече заради изключително продуктивния период в кантората от началото на 2008 г., когато Петя работи почти денонощно: „Много от клиентите ни са отвъд океана и не признават часовата разлика. Случаите им са такива, че не могат да чакат...“
Слава богу, алпинизмът я е научил на дисциплина. „Всеки ден човек трябва да се напъва, разковничето е постоянното усилие и преодоляването на мързела – обобщава философията си Петя. – Дали да си поспя още 15 минути, дали да проуча това дело за половин час или да му отделя повече време...“ В планината да си строг към себе си може да е въпрос на живот и смърт. Според Петя височините изкарват наяве най-лошото в човешкия характер. Когато са гладни, изтощени, измръзнали, някои хора стават заядливи, други ревливи и поне 90 процента искат да се върнат назад веднага. Втурват се след импулса си да се махнат от това жестоко място, а нетърпението може да се окаже опасно... От малцина планината изважда лидерски качества, умение да вземат решения, бързина. И понеже алпинизмът е групов спорт, в който изцяло зависиш от партньорите си, той те прави и познавач на характери. Адвокат Колчева е точно такава...

 Със своите съдружници в кантората тя е вече 15 години. Твърди, че може би е уникален случай за България, където бизнес партньорствата са толкова крехки - чупят се заради една торба с банкноти и няколко остри думи. „А аз, ако нямах съдружници, нямаше да имам три деца. В кантората не ми се сърдят за нищо“ - казва Петя.
Оставам с впечатление, че в човешките взаимоотношения на тази жена цари пълна хармония. Съпруг, който я подкрепя. Съдружници, които й пазят гърба. Приятелки, които не завиждат. Деца, които не хленчат, когато майка им предприема най-опасното изкачване на света. Каква е тайната, питам. „Компромиси“ - отвръща тя. И после бързо добавя: „Но не компромиси в смисъл да приемаш неща и хора, които те натоварват.“ В планината се е научила и на категоричност – не можеш да катериш с партньори, които не стават за нищо. „Това, което ми помага много, е толерантността към мнението на другите – казва Петя. – Не мога да разбера защо в България сме свикнали да бъдем толкова агресивни, да мислим, че само нашето разбиране е меродавно.“ Твърди, че самата тя има много отрицателни качества: вироглава, пределно амбициозна, силно емоционална. Гледам ведрото й лице и не вярвам.

 Споделя ми, че ако близките хора не са й контрапункт, тя ще е „някакъв човешки урод“. Вдигам вежди изумена. Да, настоява тя, щяла да е самозабравила се, разглезена, неуравновесена. „А в планината имам огромна нужда от другите хора – да минат пред мен по най-трудния участък. Страхлива съм си.“ Е, това вече е върхът!
А, да, нали за Върха си говорехме. Онзи, най-високия на света!
Напрежението там е ужасно, стига до кулминацията на разказа си Петя. В базовия лагер има толкова страх. Знаеш, че преходът пред теб е изключително опасен. Дебнат сериозни травми, грозни лавини, измръзване, глад до смърт... Стискаш зъби и се катериш, внимаваш за всичко, трепериш за всичко. По маршрута има три замръзнали трупа на други като теб. Погребани са в планината, в лоното на своята мечта. Излиза буря, връзката с Камен се губи. Дали е добре, какво става? Минават мъчителни 15 минути... Слава богу, всичко е наред, отново сме заедно. А ето го и върха! Там сме!
„Когато най-сетне се добере горе, човек физически ликува – казва Петя. – Че е оцелял, че е жив и здрав! Това е чувство на първично щастие!“ Тя стига на Еверест точно по изгрев. Наистина перфектното време да се наслади на триумфа си. Толкова е красиво, наоколо е океан от планини. Еуфорията блъска мислите в главата й: „Успях! Надвих си на ината!“

 Петя истински осъзнава своя Еверест едва седмица след това. Зад гърба й е нелекото слизане от върха (всъщност мнозина се провалят фатално именно при него). Назад остава и връщането от Хималаите с малко самолетче, в което е късмет да получиш място веднага. Прелетяла хиляди километри от Катманду до София, Петя прегръща трите си деца... И тогава започва да усеща. Онези положителни флуиди, които отсега нататък ще я заобикалят отвсякъде. „Едва в България разбрахме какво сме постигнали. Видяхме го в очите на хората!“ - усмихва се първата българска жена, успяла да умилостиви Богинята майка на света.