Животоспасяваща операция, наречена Любов
След 2 инсулта, 10 дни дълбока кома и шанс за оцеляване, по-малък от процент, бременната Станислава идва в съзнание, а след няколко месеца ражда дъщеря си Мирослава. И двете са здрави и напълно нормални. Историята на това семейство е едно от доказателствата, които съдбата ни дава, че чудесата са навсякъде около нас.
9 април 2012 г., 12 на обед. 27-годишната Станислава Христова си тръгва от фризьорския салон, където работи. От тази дата е на половин работен ден. Решението са взели заедно със съпруга й Мирослав (31 г.), който е на работа в Германия, за да може Станислава да се справя по-лесно сама с домашните задължения и да има повече време за 6-годишната им дъщеря Кристина. Другата причина е, че Станислава е бременна. Бебето е на малко повече от 3 месеца и предстои всеки момент да усети движенията му. Съпрузите очакват с трепет новия член на семейството. Детето е планирано и желано.
Майка и дъщеря прекарват приятен и спокоен следобед у приятелка на Станислава. Прибират се вкъщи към 6 следобед и тя ляга за малко да си почине. Чувства се прекрасно, нищо не я боли. Нищо не подсказва, че след минута животът на семейство Христови ще се завърти на 180 градуса.
Изведнъж внезапна болка раздира главата на Станислава. Предполага, че е изкрещяла, разбира го по ужаса в очите на дъщеря си. Спомня си, че позвънила по джиесема на майка си за помощ. Оттам нататък всичко й е като в мъгла. Лекарите и майка й, надвесени над нея. Линейката, която я откарва в болница. Няма спомен дали е слязла сама до нея, или са я отнесли на носилка.
Настаняват я в родилното отделение на Окръжна болница, след това я прехвърлят в АГ клиника. „Мисля, че бях на втория етаж, но не съм сигурна. Спомням си обаче, че се обадих на мъжа ми и му казах, че съм в болница. Помня още стаята и леглото.” (Станислава) Нощта минава с лекари и сестри около нея. След направените изследвания става ясно, че проблемът не е свързан с бременността, а с главата. Получила е инсулт. Прехвърлят я в Спешния център на Окръжна болница. Спомените на Станислава от втория ден на нейното боледуване свършват дотук, защото се налага да я приведат в кома. Лекарите убеждават близките й, че трябва да махнат бебето. Те категорично отказват, сигурни, че така би отговорила и Станислава, ако беше в съзнание и можеше да говори.
Докато за нея животът виси на косъм, за съпруга й Мирослав той се завърта на бързи обороти. На 9 април е получил обаждане от съпругата си, че е в болница. На 10 април, когато става ясно, че Станислава е получила инсулт, е готов веднага да тръгне към къщи. Близките го уверяват, че всичко е под контрол. До 29 април, когато към 12 часа му съобщават, че Станислава е получила втори инсулт. На следващия ден Мирослав тръгва за България. Все още смята, че проблемът е свързан с бременността, не са му казали, че съпругата му е изпаднала в естествена кома. Цялата истина научава, когато застава очи в очи с лекарите: жена му е жив труп и няма шанс да оцелее. Тъй като са длъжни да поддържат живота й до края, те искат от него разрешение да направят дренаж, за да освободят налягането от черепа. Мирослав е категоричен: единственият вариант за него е първо да я оперират. Отговарят му, че дори операцията да е успешна, което е по-малко от процент, и жена му дойде в съзнание, тя няма да може да вижда, да чува, да говори и няма да е с ума си. „Единственото нещо, което може да й помогне, е чудо”, казва лекуващият лекар. „Аз вярвам в чудеса”, отговаря му Мирослав, твърдо решен да се бори. „Аз съм строителен специалист. Ако ви кажа, че няма начин да ви направя примерно окачен таван, би трябвало да ми повярвате. И повярвах на лекарите, но сърцето ми отказваше да повярва.” (Мирослав) Сили му дават и думите на майка му: „Станислава толкова те обича, че никога няма да те остави.”
...Станислава казва за съпруга си, че е проклето упорит. Въоръжен с тази своя проклета упоритост, Мирослав започва да търси изход от безизходицата, в която са попаднали. Не знае към кого да се обърне, затова се обръща към всеки познат. Помощта идва от роднини от София, които откриват във Военна болница екип, способен да направи животоспасяващата операция на жена му. Без да губи време, Мирослав заминава за столицата и успява да се срещне с лекаря, ръководещ този екип. След като преглежда епикризата и снимките, д-р Лилов казва, че може да спаси Станислава при едно условие – да е в болницата при него. Състоянието й обаче е такова, че това е невъзможно. Не и за Мирослав. Той успява да убеди шефа на Военна болница и здравния министър Атанасова, че лекарите трябва да отидат при съпругата му. На 6 май министър Десислава Атанасова разпорежда екипът от София да замине за Варна. Вечерта на 7 май д-р Мирослав Лилов и екипът му оперират Станислава. В тази нощ Мирослав се научава да се моли. И чудото става. Операцията е успешна. На 8 май съпругата му се връща към живота. При това вижда, чува и говори. Но докато стане предишната жена, й предстои да измине още доста път в буквален и в преносен смисъл. Предстои й да преживее още две операции и дълъг възстановителен период. От болницата си тръгва на 9 юни, точно два месеца след постъпването.
Станислава е в реанимация. В нощта след операцията Мирослав сънува, че жена му не го познава. Подготвен е психически, но все се надява, че няма да се случи след 8 години щастлив брак. Влизат при съпругата му с доц. Платиканов. Лекарят започва да говори на съпругата му за някакви кончета и изведнъж я пита: „Този мъж зад мен познаваш ли го?” „Не - отговаря тя. – Да не би да е свързан с кончетата?” Мирослав я хваща за ръката. Тя му се усмихва по детски радостно и задава въпрос: „Вие ли сте човекът с кончетата?” Мирослав отговаря, че не е, и вижда в очите й разочарование. Пита я дали знае, че е омъжена. „Да – казва му. - Как да не знам.” После казва името на съпруга си. „Ами аз съм Мирослав”, обяснява й той. „Добре”, съгласява се тя и отново се усмихва по детски щастливо. На следващия ден той й носи семейни снимки. Тя познава кумовете им и дъщеря си, връщането към себе си обаче върви с променлив успех. На 20-ия ден например поръчва на съпруга си да изпрати много поздрави на Мирослав в Германия. „На кого – пита я той. – На мъжа ти ли?” „Не – отговаря тя. – Нали ти си ми мъж?”
Мирослав разбира, че жена му наистина се е върнала при него чак когато си тръгват от болницата. В линейката Станислава му подхвърля с присъщия си от преди хумор: „Е, сега сме семейство Робокоп!” (Тя има в черепа си 7 метални пластини, метална плоча на тила и маркуч, който свързва главата й с корема и не позволява да получи отново хидроенцефалия. През 2009 г. Мирослав пък пада от скеле и си чупи крака в шийката на таза. Хвърля бастуна на 10-ия месец след операцията, година и половина не е способен да ходи на работа. В крака му има 25-сантиметрова метална шина.)
Станислава си спомня последните 10 дни от терапията. Но не съвсем. Помни, че при нея са идвали мъжът й, майка й, приятели, но не и че я е посещавала дъщеря й. Най-ясен за нея е денят на изписването. Защото я накарали да стане и да тръгне и тя си мислела, че няма проблем да го направи, но нито станала, нито тръгнала. „Двамата физиотерапевти, които идваха всеки ден да ме раздвижват, ме изкараха в коридора, където има метален парапет, и ме накараха да се държа за него и да пристъпвам. Бях с бръсната глава, широка тениска и памперс. Като се обърнах, за да се върна в стаята, видях срещу мен майка ми с огромна усмивка.” Тогава си дала сметка, че с нея се е случило нещо сериозно и страшно и се стреснала. „Два месеца ме е нямало! Леле!”
Мирослав довършва раздвижването й вкъщи. Освен това поема изцяло домашните задължения и грижите за дъщеря им. „Беше изключително стриктен. Не знам дали друг мъж е способен да го направи.” (Станислава) С много търпение стигат до момента, в който тя започва да се храни нормално, да се движи и къпе сама.
На 29 август се ражда втората им дъщеря. Станислава я кръщава Мирослава – на съпруга си и на доктора, който й дава втори шанс. Смята, че за нея буквата М е магическа. Месец по-късно след направени изследвания става ясно, че бебето е без каквито и да било увреждания. Животът на семейството потича в обичайното си русло. Мирослав отново работи в Германия. В момента Станислава и децата са във вилата на родителите му, които се грижат да не вдига тежко и да има спокоен нощен сън и помагат в отглеждането на малките. Тя твърди, че не се е променила, защото комата я е предпазила от целия ужас, през който е преминала. Само се е научила да се радва на всеки ден и на всеки миг, прекаран с децата и със съпруга й.
След 2 инсулта, 10 дни дълбока кома и шанс за оцеляване, по-малък от процент, бременната Станислава идва в съзнание, а след няколко месеца ражда дъщеря си Мирослава. И двете са здрави и напълно нормални. Историята на това семейство е едно от доказателствата, които съдбата ни дава, че чудесата са навсякъде около нас.
9 април 2012 г., 12 на обед. 27-годишната Станислава Христова си тръгва от фризьорския салон, където работи. От тази дата е на половин работен ден. Решението са взели заедно със съпруга й Мирослав (31 г.), който е на работа в Германия, за да може Станислава да се справя по-лесно сама с домашните задължения и да има повече време за 6-годишната им дъщеря Кристина. Другата причина е, че Станислава е бременна. Бебето е на малко повече от 3 месеца и предстои всеки момент да усети движенията му. Съпрузите очакват с трепет новия член на семейството. Детето е планирано и желано.
Майка и дъщеря прекарват приятен и спокоен следобед у приятелка на Станислава. Прибират се вкъщи към 6 следобед и тя ляга за малко да си почине. Чувства се прекрасно, нищо не я боли. Нищо не подсказва, че след минута животът на семейство Христови ще се завърти на 180 градуса.
Изведнъж внезапна болка раздира главата на Станислава. Предполага, че е изкрещяла, разбира го по ужаса в очите на дъщеря си. Спомня си, че позвънила по джиесема на майка си за помощ. Оттам нататък всичко й е като в мъгла. Лекарите и майка й, надвесени над нея. Линейката, която я откарва в болница. Няма спомен дали е слязла сама до нея, или са я отнесли на носилка.
Настаняват я в родилното отделение на Окръжна болница, след това я прехвърлят в АГ клиника. „Мисля, че бях на втория етаж, но не съм сигурна. Спомням си обаче, че се обадих на мъжа ми и му казах, че съм в болница. Помня още стаята и леглото.” (Станислава) Нощта минава с лекари и сестри около нея. След направените изследвания става ясно, че проблемът не е свързан с бременността, а с главата. Получила е инсулт. Прехвърлят я в Спешния център на Окръжна болница. Спомените на Станислава от втория ден на нейното боледуване свършват дотук, защото се налага да я приведат в кома. Лекарите убеждават близките й, че трябва да махнат бебето. Те категорично отказват, сигурни, че така би отговорила и Станислава, ако беше в съзнание и можеше да говори.
Докато за нея животът виси на косъм, за съпруга й Мирослав той се завърта на бързи обороти. На 9 април е получил обаждане от съпругата си, че е в болница. На 10 април, когато става ясно, че Станислава е получила инсулт, е готов веднага да тръгне към къщи. Близките го уверяват, че всичко е под контрол. До 29 април, когато към 12 часа му съобщават, че Станислава е получила втори инсулт. На следващия ден Мирослав тръгва за България. Все още смята, че проблемът е свързан с бременността, не са му казали, че съпругата му е изпаднала в естествена кома. Цялата истина научава, когато застава очи в очи с лекарите: жена му е жив труп и няма шанс да оцелее. Тъй като са длъжни да поддържат живота й до края, те искат от него разрешение да направят дренаж, за да освободят налягането от черепа. Мирослав е категоричен: единственият вариант за него е първо да я оперират. Отговарят му, че дори операцията да е успешна, което е по-малко от процент, и жена му дойде в съзнание, тя няма да може да вижда, да чува, да говори и няма да е с ума си. „Единственото нещо, което може да й помогне, е чудо”, казва лекуващият лекар. „Аз вярвам в чудеса”, отговаря му Мирослав, твърдо решен да се бори. „Аз съм строителен специалист. Ако ви кажа, че няма начин да ви направя примерно окачен таван, би трябвало да ми повярвате. И повярвах на лекарите, но сърцето ми отказваше да повярва.” (Мирослав) Сили му дават и думите на майка му: „Станислава толкова те обича, че никога няма да те остави.”
...Станислава казва за съпруга си, че е проклето упорит. Въоръжен с тази своя проклета упоритост, Мирослав започва да търси изход от безизходицата, в която са попаднали. Не знае към кого да се обърне, затова се обръща към всеки познат. Помощта идва от роднини от София, които откриват във Военна болница екип, способен да направи животоспасяващата операция на жена му. Без да губи време, Мирослав заминава за столицата и успява да се срещне с лекаря, ръководещ този екип. След като преглежда епикризата и снимките, д-р Лилов казва, че може да спаси Станислава при едно условие – да е в болницата при него. Състоянието й обаче е такова, че това е невъзможно. Не и за Мирослав. Той успява да убеди шефа на Военна болница и здравния министър Атанасова, че лекарите трябва да отидат при съпругата му. На 6 май министър Десислава Атанасова разпорежда екипът от София да замине за Варна. Вечерта на 7 май д-р Мирослав Лилов и екипът му оперират Станислава. В тази нощ Мирослав се научава да се моли. И чудото става. Операцията е успешна. На 8 май съпругата му се връща към живота. При това вижда, чува и говори. Но докато стане предишната жена, й предстои да измине още доста път в буквален и в преносен смисъл. Предстои й да преживее още две операции и дълъг възстановителен период. От болницата си тръгва на 9 юни, точно два месеца след постъпването.
Станислава е в реанимация. В нощта след операцията Мирослав сънува, че жена му не го познава. Подготвен е психически, но все се надява, че няма да се случи след 8 години щастлив брак. Влизат при съпругата му с доц. Платиканов. Лекарят започва да говори на съпругата му за някакви кончета и изведнъж я пита: „Този мъж зад мен познаваш ли го?” „Не - отговаря тя. – Да не би да е свързан с кончетата?” Мирослав я хваща за ръката. Тя му се усмихва по детски радостно и задава въпрос: „Вие ли сте човекът с кончетата?” Мирослав отговаря, че не е, и вижда в очите й разочарование. Пита я дали знае, че е омъжена. „Да – казва му. - Как да не знам.” После казва името на съпруга си. „Ами аз съм Мирослав”, обяснява й той. „Добре”, съгласява се тя и отново се усмихва по детски щастливо. На следващия ден той й носи семейни снимки. Тя познава кумовете им и дъщеря си, връщането към себе си обаче върви с променлив успех. На 20-ия ден например поръчва на съпруга си да изпрати много поздрави на Мирослав в Германия. „На кого – пита я той. – На мъжа ти ли?” „Не – отговаря тя. – Нали ти си ми мъж?”
Мирослав разбира, че жена му наистина се е върнала при него чак когато си тръгват от болницата. В линейката Станислава му подхвърля с присъщия си от преди хумор: „Е, сега сме семейство Робокоп!” (Тя има в черепа си 7 метални пластини, метална плоча на тила и маркуч, който свързва главата й с корема и не позволява да получи отново хидроенцефалия. През 2009 г. Мирослав пък пада от скеле и си чупи крака в шийката на таза. Хвърля бастуна на 10-ия месец след операцията, година и половина не е способен да ходи на работа. В крака му има 25-сантиметрова метална шина.)
Станислава си спомня последните 10 дни от терапията. Но не съвсем. Помни, че при нея са идвали мъжът й, майка й, приятели, но не и че я е посещавала дъщеря й. Най-ясен за нея е денят на изписването. Защото я накарали да стане и да тръгне и тя си мислела, че няма проблем да го направи, но нито станала, нито тръгнала. „Двамата физиотерапевти, които идваха всеки ден да ме раздвижват, ме изкараха в коридора, където има метален парапет, и ме накараха да се държа за него и да пристъпвам. Бях с бръсната глава, широка тениска и памперс. Като се обърнах, за да се върна в стаята, видях срещу мен майка ми с огромна усмивка.” Тогава си дала сметка, че с нея се е случило нещо сериозно и страшно и се стреснала. „Два месеца ме е нямало! Леле!”
Мирослав довършва раздвижването й вкъщи. Освен това поема изцяло домашните задължения и грижите за дъщеря им. „Беше изключително стриктен. Не знам дали друг мъж е способен да го направи.” (Станислава) С много търпение стигат до момента, в който тя започва да се храни нормално, да се движи и къпе сама.
На 29 август се ражда втората им дъщеря. Станислава я кръщава Мирослава – на съпруга си и на доктора, който й дава втори шанс. Смята, че за нея буквата М е магическа. Месец по-късно след направени изследвания става ясно, че бебето е без каквито и да било увреждания. Животът на семейството потича в обичайното си русло. Мирослав отново работи в Германия. В момента Станислава и децата са във вилата на родителите му, които се грижат да не вдига тежко и да има спокоен нощен сън и помагат в отглеждането на малките. Тя твърди, че не се е променила, защото комата я е предпазила от целия ужас, през който е преминала. Само се е научила да се радва на всеки ден и на всеки миг, прекаран с децата и със съпруга й.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
