Скандалът избухва през 2008 г. на церемонията по връчването на наградите на Британската филмова академия (БАФТА), когато на червения килим сякаш никой не обръща чак такова внимание на Тилда Суинтън - безплътната и безподобна звезда с ослепително бяла кожа и непроницаеми зелени очи, а всички зяпат красивия млад мъж до нея.

 Това определено не бе 67-годишният тогава Джон Бърн, с когото Суинтън живееше вече повече от 15 години и който е баща на децата й – близнаците Ксавиер и Онър. Това бе Кентавърът от „Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и дрешникът” – актьорът Сандро Коп, по-млад от нея с цели 18 години. Какво става, развела ли се е Тилда? - питат всички. И в отговор тя хвърля бомбата: „Никога не съм била омъжена. Просто имам деца от един мъж и заедно се грижим за тях, а от три години Сандро е моят любим. Тримата сме приятели и аз съм истински влюбена и в двамата си мъже.” Папараци, естествено, решиха да проверят думите й и заснеха как Тилда, Сандро и 10-годишните близнаци се прибират у дома, Джон Бърн им отваря вратата, помага на Сандро с куфарите и всички влизат вътре като голямо щастливо семейство! Очевидно Бялата вещица (ролята на Тилда в „Хрониките на Нарния”) е осъществила мечтата на немалко жена – живот с двама мъже.

Фамилният герб на Суинтънови – един от най-старите шотландски родове, чиeто родословно дърво може да се проследи до девети век - е глиган, привързан към дърво. Смисълът е: опитомихме дивото. Обаче Тилда не опитомява нищо. Тя отдавна е пуснала дивите прасета да си живеят живота. И никак не обича да говори за прословутото си семейство, в което огромна част от мъжете са висши военни, носят титлата „сър” и са участвали в повечето исторически битки в Европа. Другата част пък са изобретатели – един е сред пионерите на телевизията, на друг пък му хрумнала идеята за танка - новата бойна машина. И макар че стените на Кимъргам, фамилния замък на Суинтънови, са отрупани с портрети на славните предци, Тилда признава, че нищо, свързано с понятия като „традиция” или „приемственост”, не се отнася за нея. Тя е вечният маверик.

Първите социалистически идеи в червенокосата глава на актрисата се пръкват, когато още като дете забелязва, че на неделната служба в църквата децата, с които си играе, сядат на долните редове, а Суинтънови редовно ги настаняват по-горе. Спомня си с ужас за момента, когато едва навършила 10 г., я изпращат в скъпото частно училище Уест Хийт в графство Кент, далеч от дома. Годините, които прекарва там, тя и до днес нарича „най-бруталния опит в живота ми”. Учи в един клас с Даяна Спенсър и двете поддържат връзка до 1981 г., когато Даяна се венчава за принц Чарлз. В Уест Хийт обаче Тилда е единственото момиче, което изкарва всичките А-нива и освен това е най-добра на бягане. Толкова е добра, че й предлагат да се отдаде на спорта, но Суинтън отказва. „За мен това не беше спорт, аз просто обичам да бягам – признава по-късно тя. – Обичам това усещане за свобода, чувството, че съм жива. Училището ме потискаше. Когато през 1976 избухна пънк рок експлозията, тя бе в унисон с моя вътрешен протест. Вече бях разбрала, че училищният живот е измислен, за да ти пречи да се впуснеш в истинския.”

Преди задължителния Кембридж, Тилда „бяга“ в Кения и две години работи като доброволец в местни училища. „Тогава се събудих. Видях нещата такива, каквито са.” В резултат на това преживяване 17-годишната Суинтън става още по-червена и когато постъпва в Кембридж моментално става официален член на Комунистическата партия и никога не я напуска, макар че партията се разпада. Играе известно време в кралската Шекспирова трупа, където се запознава с Кенет Брана, Гари Олдмън и Даниел Дей Люис, но и там й се вижда прекалено „прашасало” от традиции и тя бяга. „Актьорите не са хартиени кюлоти, все пак”, мотивира решението си Суинтън, която всъщност и до днес твърди, че изобщо не обича театъра.

Ако някой някога си е намирал мястото, значи може да разбере как се е почувствала актрисата, попадайки в свободомислещите, леви редици на Единбургския театър и ако някой някога е срещал своя сродна душа, значи може да разбере как се е почувствала Тилда Суинтън, срещайки режисьора Дерек Джарман. Джарман е атеист, хомосексуалист, паднал ангел, а в годината, когато среща Тилда, открива, че е заразен с вируса на СПИН. Двамата правят заедно осем филма, които са тотално непопулярни, красиви до побъркване свръхестетски експерименти, и Джарман признава, че „наполовина е влюбен в Тилда Суинтън“.

 Тя го спасява от лудост, благодарение на нея той прави знаменитата с красотата си градина около своя причудлив дом, построен в непосредствена близост до атомна електроцентрала. „Тилда ме научи, че да човъркаш пръстта може да е голямо забавление. Много по-голямо, отколкото да си мъртъв”, заявява той. След смъртта на Джарман актрисата не може да се опомни дълго време и в душата й остава да зее празнина, която никой няма да запълни. „Никой и никога вече няма да прави филми като Дерек и всички ние рано или късно ще станем част от комерса.” Случва се точно така, но преди това Тилда се бори до последно, включително залагайки на конни надбягвания, за да спечели някой паунд – този толкова английски начин за препитание е усвоила брилянтно от градинаря им в Кимъргам Бърт Матсън.

Освен това участва в налудничави арт проекти като прословутия пърформанс-инсталация, при който две седмици в две галерии Тилда „работи” по осем часа на ден като жива скулптура – лежи със затворени очи в стъклен ковчег, без да мърда, все едно е Снежанка от приказката. Критиците никак не харесват този неин отчаян опит да не се хареса и заимстват възклицанието на един случаен зрител, който извиква към Тилда: „Събуди се, краво!” Това се превръща в заглавие на критически материал за пърформанса, а Тилда е най-щастлива от всички – Дерек Джарман щеше да се гордее с нея, ако беше жив. В крайна сметка да не се харесваш е начин на живот.

 „Исках да покажа, че обикновено това, което другите виждат в една красива жена, не е истината за нея. Както казва Хенри Джеймс: „Да бъдеш истинска дама означава да бъдеш портрет, тих и неподвижен.” Ако си истинска, не си дама. Затова аз избрах да бъда истинска, макар и не точно дама.“ Тилда познава проклятието на двуполовостта – и до днес на летищата по цял свят редовно се обръщат към нея със „сър” и я препращат към мъже, които да я претърсят. „Сигурно защото съм висока и не си слагам червило. Хората някак не могат да си представят как е възможно жена да изглежда по този начин.”

През 1990 г. Тилда среща Джон Бърн, който е драматург, женен, с една дъщеря и по-голям от нея с 20 години. Тилда обича да казва: „Мисля, че родителите ми доста рано разбраха, че няма да се омъжа за някой дук“. Двамата с Джон започват връзка и пет години по-късно той напуска семейството си и заживява с Тилда, а през 1997 г. се появяват и близнаците им. Тя ги кърми 14 месеца, а когато се връща на работа, заявява: „Сега обичам работата си още повече, защото ми е по-лесна. Преди ми изглеждаше трудно да снимам филми, да пътувам на промоционални турнета, а сега всичко това ми изглежда фасулска работа пред грижата за децата. Която, разбира се, е истинско удоволствие” – бърза да уточни актрисата, но добавя, че е разбрала, че другото истинско удоволствие е да се проснеш по диагонал на спалнята си и да не мърдаш. А също и да имаш време да се облечеш – независимо с какво. Тук не е много искрена, тъй като подбира гардероба си изключително прецизно и е избрана от Vanity Fair за една от 10-те най-добре облечени жени за 2007 г. Да не говорим, че през 2003 г. дизайнерското дуо Viktor&Rolf я обявяват за своя муза и й посвещават цяла колекция.

Когато Тилда Суинтън спечели тазгодишния „Оскар” за поддържаща женска роля за изпълнението си във филма „Майкъл Клейтън”, тя неслучайно посвети наградата си на своя агент Брайън Суордстром и наистина му я подари веднага зад кулисите. Тилда Суинтън с „Оскар” в ръка?! Само преди няколко години всички ние щяхме да решим, че това е поредният й, най-екстравагантен от всички, пърформанс. Та тя бягаше от Холивуд като дявол от тамян! Само чудо или агент-вълшебник могат да я привлекат в Земята на погубените души отвъд Хълма с белите букви.

Очевидно в случая е второто. Благодарение на своя агент Тилда попада в страхотни (макар и печеливши – колко ужасно!) продукции като „Плажът” на Дани Бойл и „Ванила Скай” на Камерън Кроу, които ни най-малко не накърняват имиджа й на най-независимата сред независимите актриси на планетата, пънкарка по дух, червена като кръвта във вените си (която в нейния случай е синя, но...) и винаги готова за бягство, винаги на стартовата линия, винаги на ръба...

Пък и ако не беше Брайън, който я доведе в Холивуд и най-учтиво й предложи да се снима и в блокбъстъри като „Хрониките на Нарния” например, и ако Холивуд не беше най-привлекателното място за най-младите и готини актьори на света, Тилда и до днес щеше да живее на някой брулен английски хълм и да обмисля арт скандали. И може би никога нямаше да срещне 30-годишния си любим Сандро и най-накрая да се впусне в истинския живот – това, за което винаги е мечтала.

Така че Тилда наистина има за какво да благодари на агента си. Пък може и просто да е побързала да се освободи от омразната статуетка и веднага след като я е връчила на Суордстром, да е изтичала в тоалетната да си измие ръцете.