И на мен ми се е налагало да скачам през горящи обръчи, да ме дресират и после да ми дават захарче, да съм клоун - понякога и тъжен; да жонглирам с чинии, да правя фокуси - о, и още как ми се е налагало! А да летя във въздуха мога най-добре - при това без осигурителни въжета. Виж, колелото на смъртта... Но да не говорим за смърт. Ще ви разкажа една история, историята на фамилия Балкански - най-голямата и най-известна циркова фамилия в България. Ще ви я разкажа обаче по-късно. Защото, когато си в цирка, наоколо кипи такъв живот, че на човек някак не му се връща към мъртвото минало.

Има деца, много деца. Такива, които са дошли на представление, и такива, които работят там - малки момченца, може би 7-8 годишни, облечени в малки червени ливреи. Има животни - камили, щрауси - които изглеждат полуфантастично, полунелепо с източените си шии на фона на близката бензиностанция и строежите в Младост. Навсякъде пасат понита, разхождат се акробати, клоуни, общи работници. Продават се горещи понички, лепкав от сладост захарен памук и огромни картонени кутии с пуканки... И на мен някак ми се приисква да изям всичко, а после да изляза на манежа като най-дебелата жена в света и всички да ме гледат с ей-такива опулени очи...

В караваната на Николай Балкански - син на основателя на цирк "Монте Карло" Александър Балкански и настоящ шеф на цирка, който обаче продължава да нарича баща си "шефа" - е прохладно и съвсем спокойно можеш да наречеш обстановката луксозна. Има няколко стаи, удобен мек диван, огромен плазмен телевизор, пералня, съдомиялна, трапезна маса, кухненски бокс и... бебешко столче с бебе. Бебето се казва Тициано (кръстен е на известен гладиатор), син е на Ники и приятелката му Велизара, трети внук на господин Балкански и, вероятно, ще стане осмо поколение цирков артист. Току-що е научил първия си номер - сам държи шишето си със сок и всички му се радваме.

Странно уютно се чувства човек в тази каравана, все едно е на кораб, отправил се на далечно плаване, защото от време навреме караваната се разлюлява. Усещането е, че пътуваш. Целият цирк е пропит от това усещане - че си на път, че те очакват приключения, че животът е прекрасен и си далеч, далеч от баналната и понякога мрачна действителност. Пък и хората, които работят там, така говорят - "опънахме платната на цирка, сложихме мачтите"... Все едно си на кораб наистина.

Историята на цирк Балкански действително е историята на едно пътуване, продължило близо два века. По време на това пътуване хората от фамилията са се женили, раждали са се децата им, учили са, на свой ред са се женили и така чак до малкия Тициано. Тициано е италианско име. Малцина може би знаят, че бабата на Ники и майката на Александър Балкански се казва Лола Валдемар и е чистокръвна италианка, католичка естествено - това, между впрочем е и религията на по-голяма част от семейството.

Сега Лола Валдемар е на 91 години, живее в собствен апартамент в Павлово, трудно подвижна е и не пътува с цирка, но когато той е в София, живее с децата, внуците и няколкомесечния си правнук в собствена каравана и посещава задължително вечерното представление - има си място в залата, което е само нейно. През останалото време си почива в шезлонг пред караваната, а около нея растат дървета и пасат понита...

Картината е потресаващо хубава. Госпожа Лола, както я наричат работниците в цирка, е достолепна дама със снежнобяла коса, сини проницателни очи и задължително с бижута. Само един поглед е достатъчен, за да разбереш, че тя е кралицата-майка в този кошер. Отказва да ни разкаже историята си - писнало й е да я разказва на журналисти. Казва няколко изречения и махва с ръка: "О-о, не, пак започнах." "Нищо, на нас ни е интересно", отвръщаме ние. "На вас може да ви е интересно, но на мен не ми е", срязва ни госпожа Лола. Говори за бебето, за предстоящото представление, за утрешното, но не и за вчерашното.

Семейството на госпожа Лола е от Флоренция. Дядо й по бащина линия бил психиатър и имал частна клиника, бил много богат. Синът му, както често се случва в такива случаи, учи медицина, но малко преди да завърши, се влюбва в актриса от пътуващ цирк. Баща му заявява: "Ако се ожениш за нея, вече не си мой син." Тази заплаха минала от едното ухо на сина през другото и той се оженил за своята принцеса от цирка, след което вдигнали платна и запрашили някъде за Русия, където в кавказкото село Минерална вода се ражда плодът на непокорната им любов, дъщеря им Лола.

Бащата на Лола направил два стационарни цирка, които печелели много добре, но революцията през 1917 г. прогонва семейството от Русия. Взимат им всичко и те са принудени да се качат на кораб и да бягат за Италия. Не им било писано обаче да стигнат дотам. Когато корабът хвърля котва във Варна, там ги чака техен познат и ги предупреждава да не се връщат в Италия, защото там Дучето е на власт. Предлага им да останат тук, в България - все пак българската царица (царица Йоана, съпругата на цар Борис III - б. а.) е италианка. И те се установяват в Пловдив, през 1920 г. правят цирк. В този цирк Лола израства и става една от най-добрите акробатки (тя е първата жена-акробат в света, която успява да направи салто в седнало положение в кош, каквото и да означава това) и се омъжва за българин - Димитър Балкански. През 1942 г. се ражда синът им Александър, а пет години по-късно Димитър умира и Лола се жени повторно за Никола Нанов, с когото нямат деца и който посвещава целия си живот и сърцето си на Александър и по-късно на неговите деца.

През 1949 г. комунистическият режим национализира цирк "Балкански" (който често сменя името си - "Рекс", "Левски", "Европа" - но в основата на трупата винаги са Балкански). През всичките 45 години комунизъм в България семейството е преследвано, тъй като са определяни като "фашисти" заради италианските им корени. По-късно Александър Балкански ми казва, че на практика до 1990 г. фамилията не е оставена на мира.

Ники Балкански е израснал с приказките от семейния албум и обича да ги разказва. Самият той е изключително весел, артистичен и страхотно открит, в него наистина има нещо от така характерната за италианците любов към живота. Всъщност той говори италиански като втори роден език и ни беше много забавно да го гледаме как общува с харизматичния дресьор на крокодили на италиански и едновременно с ромите - общи работници. Всъщност, ако някъде изобщо има истинска демокрация, тя е в цирка. Ники, макар да е директор на трупата, е опериран от шефски манталитет. Яде пици с работниците и китайците - акробати, прави пуканки, приспива бебето и бачка здраво. Казва, че сам, с ей тия две ръце е направил фасадата на цирка, тоалетната, караваната, в която живее семейството му. Как така си направил каравана, питам аз. "Ами хващам един тир и започвам да го режа, после споявам, сглобявам", отвръща той.

И това ако не е цирков номер! Ники е вечно усмихнат, волен и супер готин мъж. Казва, че в България го дразнят най-много намусените и сърдити хора. Онзи ден например имал работа рано сутринта, към шест. В Горна Баня джипът му (Ники кара убийствен "Хамър") засича автомобил, каран от момиче. "Ама истинска красавица!", казва Ники с блеснали очи. Докато тя се чуди откъде да мине - отляво ли, отдясно ли, той я заобикаля, а тя сваля стъклото и му се разкрещява. И Ники й казва онова, което всяка объркана жена зад волана иска да чуе: "Защо да започваме деня така грозно?! Ти си толкова красива!" И момичето се усмихва и денят продължава красиво и за двамата.

Ники Балкански прави "Колелото на смъртта" - знаете го този убийствено труден и буквално убийствен номер, който се прави без никакви осигурителни механизми. При него колелото се върти със 70 км/ч и прави една пълна обиколка за около 3 секунди. Първоначално Ники е правил номера с брат си Александър, който сега е в Америка и има две деца, съпруга американка и ферма за слонове. След като брат му заминава за Америка, разработва номера с приятелката си, която е единствената жена в света, осмелила се да участват в този "мъжки" номер. По-интересното е, че Велизара прави колелото на смъртта дори когато е бременна в седмия месец и сега се кълне, че бебето реагира на музиката, която звучи от шапитото, защото толкова месеци я е слушало в корема й.

"Цирковите бебета се раждат там, където е циркът - по пътя. Аз бях един от малкото във фамилията, роден във Втора градска. Сега и Тициано е като мен", казва Ники. Иначе всички деца, които работят в цирка, учат там. Ники ми обяснява, че той и Велизара са учили в такова училище. "Тъй като бяхме много деца в цирка и беше ясно, че не можем всяка седмица да се записваме в ново училище. По онова време работехме в Италия и италианското министерство на образованието даде пари и купихме малък микробус с чинове и дъска. Имахме един учител, който ни преподаваше по всичко."

Питам Ники как така не се е запилял и той като брат си някъде в чужбина. Цирков артист от неговата класа при всички положения е могъл да печели много, много повече пари. "Не познавам българин - цирков артист, който да е отишъл да живее и работи в чужбина и да е станал нещо повече, отколкото е бил тук. 16 години живях в Германия и работих в цирк "Кроне" - най-големия пътуващ цирк в света: 400 души работят в него, 260 вагона, 60 коня, 18 слона. Това са цели две влакови композиции. Аз бях на много висока длъжност там - трети по ранг. Но нещо не ми се получи, въпреки че Германия много ми хареса".

Приблизително 420 представления за една година изнася циркът на Балкански, което както и да го смятам, излиза по повече от представление на ден. Докато Велизара е в майчинство, Ники няма да прави "колелото на смъртта". Номерата му понастоящем са дресура на понита и двойно салто с една кокила, което никой на света не може да ми обясни как се прави, изглежда ми невероятно, дори когато виждам как точно става. Парадоксално е, но Ники твърди, че се разгрява много интензивно само 10 минути преди номера и освен това избягва да се концентрира преди да излезе на манежа, напротив.

Опитва да се отпусне, да мисли за нещо друго. "Триковете са трудни и опасни. Ако артистът започне да изпитва страх от работата си, има огромна опасност да се контузи или дори нещо по-тежко... Аз самият рядко правя грешки, а когато правя, често вината не е в мен. Например веднъж направих много тежко падане след двойно салто на една кокила, защото на трамплина ми скочиха двама, вместо трима - третият се подхлъзна. В резултат аз паднах толкова зле, че по чудо не си счупих врата. Рядко тренирам продължително, но когато го правя, не пропускам да си играя - с колелетата, с понитата. Изпитвам удоволствие от играта и смятам, че тя в много по-голяма степен води до усъвършенстване, отколкото същинската тренировка."

Ники признава, че е изключително трудно да направиш от един цирк печелившо предприятие в България. Не получават никаква подкрепа от държавата и смятат (с пълно право, разбира се), че това е скандално. Искат добро място в столицата за стационарен цирк и искат техният цирк да е със статут на държавен, за да получава съответно субсидия. Засега удрят на камък. Ники понякога съжалява, че не са сменили бизнеса. "Когато бяхме в Холандия, фалира една голяма строителна фирма. Продаваха бетонов възел с 16 бетоновози и ние тогава имахме парите да ги купим и да ги вкараме в България - беше 1998 - 99 г. Щеше да бъде много по-доходно занимание за всички нас, може би от тази гледна точка малко съжалявам. Но баща ми все повтаря: "Не забравяй, че си тръгнал от цирка и всичко, което си, дължиш на цирка." А и не се заличава така лесно семейна традиция с близо 200-годишна история.

Циркът наистина ми даде много, огромно удовлетворение. Например в Израел сме работили за над 20 клиники за тежкоболни деца от цял свят. Не можете да си представите какво е - в салона се махат столовете и се поставят колички и легла на болни. Правили сме представление дори във фоайето на голяма болница, която е на 18 етажа и фоайето се вижда от всичките тези 18 етажа. Такава радост видях в очите на всичките тези болни хора! И това щеше да ми липсва изключително много, ако се бях захванал с бетоновозите. Три пъти сме работили пред папа Йоан Павел II с благотворителна цел. Поднесохме му и писмо в защита на Сергей Антонов, а като се върнахме в България, ни дръпнаха едно следствие. Баща ми беше 8 месеца следствен, нямаше право да напуска София. Били сме взели пари за работа във Ватикана. Пълни глупости!"

Ники е оптимист за бъдещето на цирка в България, но Александър Балкански е песимист. И то краен песимист - смята, че до 10 години циркът в България ще умре, заради немарливото отношение на държавата и заради малките именни и безименни циркчета, които с мизерните си условия и лошокачествена програма, с недобре гледаните животни убиват желанието на хората да ходят на цирк. Заедно със Слави Трифонов имали идея да направят аналогично на Music Idol риалити шоу, което да намери деца с желание и качествата да се отдадат на цирка. Само че Слави се разболял и идеята пропаднала. Засега. Търси деца, които да обучава, но никой не идва. Търси работници за цирка, твърди, че им плаща 650 лв. заплата и пак никой не идва.

"В България няма безработица. Има хора, на които не им се работи", убеден е Александър Балкански и разказва как през 1965 г. са пътували на турне в Израел. На него му се доплакало от гледката, която виждал от автобуса, с който пътували за Тел Авив - тръни, пясък, камъни, вятър, бедуини, камили, направени от пясък къщи. И с носталгия си мислел за красивата България. Прекарали в Израел 7 месеца и когато се върнали, той имал чувството, че се завръща в Рая. Посетил Израел отново през 2000 г. и с ужас видял, че за 35 години ние сме превърнали нашия Рай в Ад, а евреите са направиха от онази пустиня един Рай.

Странни са жените от фамилията. Мария Балканска - съпругата на Александър и майка на Ники - също отказва да говори. Прави пуканки (що се отнася до пуканките, в това голямо семейство няма йерархия - всички правят пуканки: Мария, Ники, акробатите между двете представления...), горещо е и тя е обидена - на мъжа си и на сина си. "Как можаха да не ни представят? Видях, че питате как се казвам. Ето затова няма да говоря." "Те нашите жени се перчат само пред нас и не спират да мърморят, а пред медиите се правят на хрисими", уточнява Ники и допълва: "Всичко ще ти каже."

Мария наистина ми каза всичко, но не пред касетофона, а пред почти невидимото ми журналистическо тефтерче. Тя е ученичка на Лазар Добрич, един от основоположниците на българския цирк. Била е акробатка в женска трупа - всичките момичета били с дълги феерични коси. Циркът я пленил с костюмите и светлините си - когато за пръв път отишла на представление, все едно попаднала в приказен свят. И оттогава живее в този свят и шие костюмите на мъжете си. Когато синовете й правели колелото на смъртта, задължително излизала навън и слушала със свито сърце реакцията на публиката. Барабаните, няколко секунди тишина (най-мъчителните за нея) и после аплодисментите. Тогава си отдъхвала - всичко е наред.

Не мога да опиша истински този свят на цирка, който е толкова интересен, толкова свободен, толкова жесток в същото време... Жесток е наистина заради дресурата, заради животните в клетки, заради камшиците, без които не може. Във всеки случай циркът много ми напомня онази архаична, предгалилеева представа за света, според която той е плосък като тепсия (или може би като манеж) и се крепи върху хоботите на четири слона (или върху тигри, както е в случая). Ако някога ви налегне мировата скръб, по-известна в съвременния свят като депресия, или търсите отговор на някакъв въпрос, просто идете на цирк. Той лекува скръбта и, уверявам ви, прави всички въпроси безсмислени.