Томас Арана винаги ми е бил ужасно секси. И в „Гладиатор“, и в „Поверително от Ел Ей“, и в „Последното изкушение на Христос“. Сега, когато е на три педи от мен, ми е още по-секси. Прилича на хищник с лъскава козина – костюм в цвят графит, небрежна коса, очи, които са и хладни, и малко иронични и те държат в леко напрежение през цялото време. Тук е по повод премиерата на най-очаквания български филм -„Мисия Лондон“ на режисьора Димитър Митовски-Митака по романа на Алек Попов. Арана и Митовски се познават още от времето, когато снимат заедно късометражката на Митака и Камен Калев „Върнете заека“,  селектирана за фестивала в Кан. „Мисия Лондон“ е шестият филм, който Томас Арана снима в България.

Казвате в едно интервю, и то пред чужда медия, че България заедно с Италия и Бразилия е сред любимите ви страни. Защо?
Заради енергията, жизнеността, щастието. Вие тук отвътре не ги усещате, но аз ги усещам. Харесвам българите, чувството им за хумор, желанието им за живот. Много се дразня, че не разбирам езика. Говоря четири езика и вярвам, че когато разбираш езика, това ти помага да разбереш и хората. Искам да мога да чета книгите ви, вестниците ви... Където и да отида, задължително си купувам местни вестници. Дори в Тайланд правя така.

Как приехте да участвате в „Мисия Лондон“?
През 1992 г. в първото си интервю за българска медия казах на Ники Кънчев: „Бих искал да снимам с български режисьор.“ Отне ми седемнайсет години, през които обаче работих с български екипи по пет проекта – италиански, американски, ето сега и „Мисия Лондон“. Няма разлика в професионализма – и техническите ви екипи, и актьорите ви са толкова добри колкото всички други. Само бюджетите са различни. Но аз вярвам в максимата, че не многото, а малкото пари те правят креативен. 

Знам, че имате двойно италианско и американско гражданство. Защо?
Израснах в Америка, в Сан Франциско. Когато бях на 10 г., започнах да работя в италиански супермаркет. Това беше първата ми среща с италианския манталитет - изключително топли хора, а на мен в онзи период от живота ми  това ми липсваше. Баща ми е баск - Арана е типично баска, испанска фамилия, и беше ужасен. Студен, почти непрекъснато отсъстваше и това беляза живота ми. Бях от бедно семейство, трябваше да изкарвам пари. Заминах за Италия за първи път на 17 г., работех какво ли не, спестявах. Връщах се три пъти в Америка, докато накрая разбрах, че искам да живея в Италия. И тогава се появи възможността да работя в една артгалерия в Неапол. Беше фантастично време, защото тогава се запознах с Анди Уорхол. После започнах да работя в театрална трупа, станах актьор. През цялото време попивах италианската култура и в крайна сметка приех и италианско гражданство. Отчасти по делови причини, за да бъда и де юре част от Европа. Въпреки това знам много добре, че не съм европеец, а американец. Мисля, че можеш да бъдеш поамериканчен, но не можеш да бъдеш поевропейчен. Можеш да усетиш въздействието на Европа, на европейската култура, но ако не си роден на континента, си оставаш чужденец... Всъщност аз имам и трети паспорт. На него пише: „Томас Арана – гражданин на света.“ Радвам се, че вече има все по-малко граници.

Не смятате ли, че е много странно по света да съществуват държави и народи, които живеят в първобитнообщинния строй - като Афганистан, и други, които са в XXI век?
Не съм съгласен. Познавам афганистански художници, които правят модерно изкуство. Прекарал съм много време в Тунис, в Мароко, наскоро пътувах до Дубай. Мисля, че познавам мюсюлманските страни. Останалият свят смята, че те живеят в минали векове. Да, има отделни хора, които живеят в минали векове като философия и бит, но най-вече като философия. Обаче в която и страна да отидете, ще видите хора, които живеят скотски. До нас достигат новини за талибаните, муджахидините и т. н. Но извън тях Афганистан си е модерна страна. Хората се обличат в модерни дрехи, имат образование. Преди десет години пътувах до Зимбабве в Африка за едни снимки. Въпреки че бях пътувал много,  нямах никаква идея какво представлява черна Африка. Всички имаха мобилни телефони и можех да използвам банковите си карти почти навсякъде. Същото е в Мароко. Вместо да лепим етикети, трябва да попрочетем повече, да пътуваме повече.

Успокойте се. Какво си спомняте за Анди Уорхол? Знам, че той  е нарисувал ваш портрет...
Той имаше невероятен хъс за живот и гигантско любопитство. Веднъж ми каза: „Томас, предпочитам да продам 10 000 пощенски картички по долар всяка, отколкото една картина за десет хиляди долара. Защото така 10 хиляди души ще имат нещо от мен.“ Тази негова фраза е емблематична за начина му на мислене. Беше изключително демократичен! Обвиняваха го, че е комерсиален. Да, беше. Но работеше като за 50 души и всяка неделя раздаваше супа и храна на бедните. Освен това никога не приемаше хората като грозни. Някой може да е ненормално дебел например. Той откриваше, че този човек има красиви очи, красиви ръце, коса. Казваше: „Обичам Макдоналдс и кока-кола, защото и най-богатите хора – Джани Аниели или Бил Гейтс, и най-бедните получават едно и също.“ Той харесваше идеята за равенство, беше едва ли не комунист в това отношение. Знаете ли защо се разгорещих преди малко?

Кажете ми.
Томас Елиът, писателят, има велика мисъл, че смисълът на всяко познание е да се върнеш на мястото, от което си тръгнал, и да го видиш все едно за първи път. Има хора, които не са пътували, не са чели и ако им кажа нещо за България, те ще ми отговарят: а, тази малка страна... бла-бла-бла... За хората на изкуството е особено важно да могат да приемат чуждата гледна точка. Това не означава да променяш себе си, но ти помага да разбереш по-добре другия. Ако не слушаш никого и не се интересуваш от никого – това е формулировката на невежеството. Трябва да бъдем любопитни.

Разкажете ни за тайната си любовна афера в Италия.

Имал съм доста през 12-те години, докато живеех там. Сигурно имате предвид връзката ми с майката на първия ми син, но това не е тайна. Сегашното ми гадже също е италианка и съм много влюбен в нея. Тя е силна и интелигентна, мисля, че това са най-важните неща, които трябва да притежава една жена. Или поне жената до мен. Не съм лесен за съвместен живот. Аз съм луд, актьор, егоцентричен, живея странен живот, пътувам много. Имам периоди, в които съм превъзбуден и щастлив, и дълги периоди на тъга и депресия. А повечето хора харесват постоянството, сигурността. Повечето хора, които са в нормалния бизнес, получават заплата всеки месец. Аз съм перманентно безработен и епизодично зает и затова понякога е трудно. Утре могат да ме повикат за някакви снимки, могат и два месеца да не ме повикат и да нямам пари. Не е лесно да си с мен. За щастие няколко пъти в живота си съм срещал жени, които са приемали това. Имам трима сина. Големият живее в Неапол, другите двама – в Лос Анджелис заедно с бившата ми жена. Винаги съм се опитвал да ги уча да гледат на живота с отворено съзнание, да бъдат граждани на света. Но никога не съм се опитвал да им натрапвам моя начин на живот, не съм искал от тях да стават актьори.

Но вие харесвате начина си на живот, виждам това.
Аз не мога да играя за себе си. Не мога да си отида вкъщи и да кажа на гаджето си: ела да ти поиграя малко Шекспир. Ако не работя, полудявам. Огромна част от актьорите имаме проблеми с наркотиците и алкохола, когато нямаме работа. Това е игра с адреналина, точно като зависимостта от дрогата. На повечето хора им се вдига адреналинът при някаква ужасна случка, страх, паника, катастрофа и този адреналин ги парализира. На нас, актьорите, адреналинът ни дава енергия и сила. Когато не работи, Том Круз например лети със собствения си самолет. За да си набави този адреналин.

Мислех, че в Холивуд всички си решават проблемите с йога.
Уилям Дефо прави йога. Аз правя йога. Йога, бойни изкуства, танци, секс – всичко това ми помага, разговорите с хора – също. Танцувам непрекъснато – на сцената, на репетиции, в дискотеки, за себе си. От 30 години всяка сутрин отделям по половин час за упражнения по айкидо и джудо, йога, танци. Обаче това не е адреналин.

Какво ви доставя удоволствие?
Децата ми, приятелите, гаджето ми. Нищо не може да се сравни с това да бъда на снимачна площадка. Удоволствие ми доставя нежността. Мразя жестокостта, насилието. Ела се бий с мен. Не бий жена, не бий дете. Може и да ме набиеш, но аз ще мога да ти се противопоставя.

Въпреки това участвате в много филми, пълни с насилие.
Насилието е част от филмите, защото е част и от света. Убивал съм – на екрана – по всякакви ужасни начини (тук Томас се разгорещява за втори път). Имам особено отношение към тази тема, защото съм израсъл в среда с доста насилие. Когато бях млад, бях много див, голям бой падаше и имах много проблеми. Бях нападнат от един тип, опитвах се да помогна на проститутка. Цял час бях вързан с въжета, с пистолет, насочен в главата ми. Бях на 17, това се случи в Сан Франциско. Бил съм свидетел на убийства, виждал съм хора да правят ужасни неща. Улиците на Сан Франциско не са най-спокойното място на света. Някои от тези хора са в затвора, други са мъртви. 30 процента от тези, които извършват престъпления, имат болен мозък, но 70 процента имат проблеми в семейството, насилие в детството, бедност, лоша среда... Аз бях добро дете от почтено семейство, но живеех по улиците на Сан Франциско. В сърцето си бях добър, но усещах, че трябва да бъда корав. На 17 пребих почти до смърт едно момче. Беше в кома. Тогава разбрах колко лесно е да убиеш. И разбрах колко тежки могат да бъдат последствията. Ако бях убил това момче, животът ми щеше да е напълно различен - щях да бъда в затвора или мъртъв. Важно е родителите да обичат децата си, обаче това е само пожелание. Винаги е имало и ще има деца от разбити семейства.  Много хора си съсипват живота заради проблеми с родителите. Член на моето семейство беше в затвора за 5 години. Добър, млад, готин. Когато излезе, той се промени. Сега си има чудесен живот. Обаче познавам други, които след затвора се върнаха в стария път.

За първи път научавам тези неща за вас.
(Арана сякаш въобще не ме чува.) Никога не съм удрял жена, не съм проявявал насилие, но все пак има неща в живота ми, за които съжалявам. Мисля, че съм ги направил, защото никога не съм имал баща, който да ми казва какъв трябва и какъв не трябва да бъда. Когато се родиха синовете ми, трябваше да се уча как да бъда баща и как да не бъда студен и дистанциран само защото се страхувам. Това е „синдромът на силния”. Трябваше да се науча да отварям сърцето си. Не беше лесно. Не беше лесно наистина.