Тя много добре знае, че е хубава жена и че от нея очакват да се държи като такава. Пред театър 199 остави за поколенията отливка от най-сексапилната част на тялото си - бюста. Беше лице на любовното вино “Св. Валентин” и позира за корицата на списанието със същото име в еротична поза и оскъдно облекло с втория си съпруг Ивайло Караньотов.

Великодушно показа прелестите, които природата щедро й е дала, в постановката на Народния театър “Синята стая” и пак там изигра зашеметяващи горещи сцени с колегата си Андрей Баташов. С което спечели изпепеляващата завист на тийнейджърките, а и не само на тях. “Грешна беше тази жена, но беше хубава.” Ако Аня бе живяла по времето на Йордан Йовков, сигурно тя щеше да го вдъхнови да напише това брилянтно прозрение.

Аня носи кръста си на секссимвол със стоически аристократизъм. Жестовете й напомнят движенията на лебед - плавни, леко забавени, даващи възможност на естетите да се насладят на естествената им грация. Говори сладко, малко глезено (знае, че може да си го позволи), със самочувствието на жена, на която всичко е разрешено и нищо не се отказва. Умението да се отнася трезво към своята красота и да я кара да работи за нея тя крие зад премрежен поглед, който непрекъснато предизвиква. Като перфектен стратег опъва струната на общественото мнение и точно преди да я скъса, постига ефекта на одобрение, дори възхищение.

Аня бе единствената българка, интервюирана от сп. “Мари Клер” на тема “Може ли красивата жена да бъде авторитетна”. Тя доказа, че може. Има още една българка - поетесата Елисавета Багряна, която успя да запази социалния си статут в два строя. Втората е Аня. Тя беше сред най-влиятелните жени преди 10 ноември. И е сред 50-те най-влиятелни жени днес у нас, според класацията на колеги журналисти. Само Аня би могла да си позволи - и го направи, да благодари с елегантна дързост на Тодор Живков (на процеса след 10-и) за получения от него апартамент - едно от нещата, заради които го съдеха. И пак тя малко по-късно в друг процес защити скандалния Дон Цеци (Цветелин Кънчев) и го нарече дарител.
И в двата случая не й се разсърдиха. Както и когато остави първия си съпруг Сашо Диков заради новата си любов Ивайло.

Какво точно е Аня? За едни тя е разглезена самозабравила се красавица, която смята, че светът ще падне в краката й, щом тропне с обувка. За други е опасна интригантка, използваща всички средства, за да постигне целта си. За трети е жена, която и досега се бори с провинциалните си комплекси. Някои пък, и това са тези, които я познават отблизо, твърдят, че е умна жена, която цени стойностните неща и се стреми да живее нормално, дори малко консервативно. Според мен Аня е по малко от всичко.

Аня Пенчева с щрихи от своя живот пред EVA

Кръстена съм на баща ми. Баба ми се е казвала Велика и все съм си мислела, че трябва да нося нейното име. Но понеже съм се родила второ момиче, всички смятали, че баща ми много страда от това и няма да ме обича. Татко беше голям бохем, яздеше коне, играеше волейбол, занимаваше се с какво ли не. Мъжкар, това е точната дума за него. И за да постъпи отново по мъжки и да покаже, че ще ме обича, макар да не съм момче, ме кръстил на себе си.
Много хора мислят, че съм надменна, сърдита или на настроения. Истината е, че не виждам добре. Затова понякога отминавам някого, дори без да го поздравя.

Дълго време ходех с очила - даже и в гимназията, но се криех. Щом излезех от къщи, веднага ги слагах в чантата. Стараех се всичко да запомня, развих механична памет и бях отличничка поради обстоятелствата. Сега си имам много хубави очила, но пак не ги нося пред хората. Случвало се е, като карам кола и слънцето блести срещу мен, да гледам регулировчика в ръцете, но да не ми е ясно точно какво прави. Тръгвам чак когато си отвори устенцата и ми каже: хайде, ма, какво чакаш. Понякога си казвам, че ако в един момент престана и да чувам, ще е най-добре.

Моите деца са моите витамини. Всеки път преодолявам себе си, за да им се харесам. Моите деца са две и са родени от любов. От първия си съпруг Сашо Диков имам дъщеря, от втория Ивайло Караньотов - син. Виждам как децата ми растат пред мен и това ме кара да се чувствам млада и във форма. Синът ми се казва Ангел. Сред толкова дяволи около мен крайно време беше да родя един ангел. И той е кръстен на баща ми. Не мога да си представя, че когато моят син ме кара да направя нещо, ще му кажа не мога. Летим двамата на парапланер, караме сноуборд, изобщо непрекъснато ме принуждава да бъда в ексремни обстоятелства.
Усещам, че всеки път преодолявам себе си, за да се харесам на децата. И си казвам: господи, това сигурно е хубаво! Че искам да се харесам на тях, а не на някого другиго. Че имам амбиции единствено към тях. Сега синът ми е в първи клас и е цар на компютъра. За да не се излагам пред него, започнах да се уча да работя с компютър. Когато миналата година видя, че мога даже да принтирам, станах за него върхът. Моите деца са моите витамини. Те са ми летвата. И е прекрасно, че се оглеждам в техните очи.

Дъщеря ми Пипи е на 17 г., учи в Американския колеж и е водеща на предаването Мелотивимания по националната телевизия. Тя е много амбициозна и чувствителна към неправдите в живота. Леко съм разтревожена и не искам да вярвам, че може системата да убие в нея надеждата. Защото според мен младото поколение има само това - надежда. Тази година в края на април за промоция на книгата на Въло Радев дълго се чудих какво да облека, накрая сложих къса черна рокля. Защото помня, че Въло беше естет, исках да изглеждам добре заради него. Киприх се един час. Накрая Пипи ме погледна с безумните си големи очи и ми каза: “Мамо, с тази рокля? Доста смело.” Веднага я смених с черен панталон. Това са моите деца. Обективни и с чувство за хумор - най-голямото ми постижение е, че можах да го възпитам у тях.
В международния ден на театъра се събудих с писмо до главата ми от Пипи, което ме разплака. Беше свързано с наградите, които се раздаваха по този повод у нас. То започва така: “Мамо, горда съм, че не беше номинирана и не получи никаква награда, защото ти си ме учила, че всяка дарба се оспорва, бездарието е безспорно.” Ето такива дребни неща ме карат да се чувствам спокойна, че съм възпитала децата си да бъдат справедливи, да усещат угодничеството, да отделят фалша от лицемерието, да разбират, че не може винаги да бъдеш на четири крака или в шпагат - това не е най-удобната поза. Че не може около теб да има само приятели и да си удобен за всички. Защото това поражда съмнения какъв човек си ти: желе, което се постила според обстановката в момента.

Човек трябва да следва целите си и да върви по своя път. Едни са избрали магистралите, други - левите платна. Знам, че моят път е трънлив и неудобен, знам, че оставя следи, много капки кръв има зад мен, но това е моето решение. Учех децата си да гледат небето и звездите. След това си дадох сметка, че когато гледаш само нагоре, може да се препънеш в някой боклук, че слънцето не само топли, но и изгаря. Не мисля, че това е приспособленчество. Искам децата ми да се борят. И да се състезават.

Защото без борба мускулите омекват, казвали са го по-умни от мен. Дълго бягах от кастинги, казвах си, че ще се състезавам само със себе си. Но колкото минават годините, толкова ясните неща изчезват и неясните стават повече. Непрекъснато се оказва, че правилата се променят. Някой ти сменя иконата и не ти казва защо. Объркването е тотално. Бях възпитана да вярвам в господ, в църквата, в царя, в семейството. Вече вярвам в много малко неща.

Най-хубавите ми години в човешки и в професионален план минаха в Младежкия театър. Там ми останаха приятелите. Там ми остана лудостта. Защото какво е моят живот - любов и лудост.
Когато бях в 4 курс във ВИТИЗ, професор Гриша Островски ни събра заедно с Георги Кадурин (сега директор на Младежкия театър) и с Ваня Цветкова и каза: момчета - той се обръща така към всичките си студенти, без значение на пола, вземам ви в Младежкия театър. Отиваме двете с Ваня със самочувствие, както се казва - дързост и красота. Николай Бинев и Домна Ганева веднага ни взеха под своя закрила. Аз даже живях един месец у тях, защото си бях счупила крака и нямаше кой да ме гледа. Та Домна и Николай започнаха да ни възпитават: няма, като влезете в кафето, да кажете само добър ден, ами - добър ден, другарко еди-коя си, как сте, как са децата ви и т.н.
Ние с Ваня се стараем, стараем, обаче един ден влизаме, поздравяваме една другарка по име, а то се оказа, че объркахме Нина Стамова с Меди Димитрова. Провал голям, ужас! Не защото не ги познаваме, а от силното желание да се харесаме. От тук нататък решихме, че трябва да сме си ние. А и двете бяхме изключително щури.

Едно от страхотните ни изпълнения беше, когато решихме, за да ни излезе по-евтино, да направим обща сватба. Купонът беше в Младежкия театър. Пейчо Пейчев - съпругът на Гинка Станчева, беше поканил една циганска трупа със зурни, тъпани и т.н. Бяха постлали килим с цветя, ние с Ваня влязохме по него, дариха ни - ама съща циганска сватба. До театъра беше ЦК на партията. Подлудихме ги. Циганите надуха зурните още на улицата, беше голям майтап.
Ето и друго наше изпълнение. Като се женеше Милена Фучеджиева за Николай - актьор от Народния театър, нямаше кум, аз и Ваня им бяхме куми.
Ваня беше точно толкова ненужно откровена колкото и аз. Веднъж един журналист ми каза, че първото ми изречение е страшно, после омеквам. Така и не можах да се приспособя към онази поговорка: помисли, после режи. Най-напред при мен е словото, после всичко останало. Така ми олеква. Като си кажа истината.
Ваня беше единствената ми приятелка от театралното съсловие и след като замина за Америка, не можах да си намеря друга. Всички казваха, че сме конкурентки, че си правим номера. А ние непрекъснато бяхме заедно. Когато Ваня замина, разбрах, че всички от гилдията, които се опитваха да се сприятеляват с мен, са били с чисто прагматични подбуди. Затова предпочетох да имам приятели от други сфери. С които, грубо казано, няма какво да делиш. Темите ви са други, амбициите, вкусовете, както и нещата, които ви събират. Не знам дали искреност е точната дума, но така ми е по-спокойно.

В Народния театър отидох по следната причина: Елжана Попова трябваше да замине за Италия и Дико Фучеджиев обяви конкурс за актриса до 30 г. да поеме ролите й. Решихме да се явим двете с Ваня, но тя се отказа в последния момент. Тогава в Народния театър все още имаше кастово възрастово разделение и с младите се държаха на дистанция. А аз, току-що пристигнала, Таня Масалитинова ме прегърна и ме взе в нейната гримьорна. Настаних се направо в светая светих на звездата, не в комсомолската гримьорна, където имаше 6-7 момичета. Но аз влязох в този театър със самочувствието на звезда от младежкия, където продължавах да играя всичките си роли.

Първата ми роля в Народния театър беше и първата ми среща на сцена със Славка Славова (майка на втория съпруг на Аня). Беше много смешно. Режисьорът Кольо Петков започна да прави “Свекърва”. Славка играеше свекървата, аз - снахата. И това ако не е съдба!
Събираме се да четем пиесата и аз съм се нахъсала да покажа всичко, което съм учила във ВИТИЗ - Станиславски, школи, глупости, да знаят, че не съм случайно там. Като за последно съм се приготвила.
И чета, чета, ама всичко съм включила на шест. И по едно време госпожа Славова казва: “Може ли по-силничко? Тука се говори силно, защото не чувам.” А аз абсолютно в стил а ла младежки театър отговарям: “Точно вие не чувате от друго.” Бяхме като две субстанции, осъдени на вечна раздяла. Обаче после тя страшно ме заобича, защото видя, че съм дива и че не мога и не желая да говоря с всеки, след като не ми е интересно. По този повод даже ми беше излязло име, че съм необщителна.

Мъжете на живота ми са двама и са ми достатъчни. Сашо е първата ми любов, първият ми мъж, първият ми съпруг, първият баща на мое дете. Първото никога не се забравя. А Ивайло се надявам, че ще е последната ми любов.

Като се женихме със Сашо, бях на 25 г. И го направихме по любов. Ходихме дълго. Той ме е ухажвал цели 7 г. Три - като ученичка, след това във ВИТИЗ. Като станах трети курс, ме направи жена. Започнахме да живеем заедно. Тогава родителите ни се събраха - бяха доста строги, казаха: даваш ли, давам, вземаш ли, вземам, и си стиснаха ръцете. Трябваше да сключим брак, бях забременяла, пометнах - тежка история, обаче ненадейно почина бащата на Сашо на 51 г. от инфаркт. Това беше стрес за всички ни. Понеже обичаите в провинцията са някак по-строги, трябваше да минат 3 години, за да се оженим. А минаха 4… Но това не е толкова важно. Важното е, че любовта остава. Сашо е с невероятно чувство за хумор, но с тези инфарктни предавания, които води, хората не могат да усетят що за човек е. В предаванията е сприхав, понякога невъзпитан, груб. Всъщност е много деликатен човек. Сашо е опора. Той не ми даде да плюя нещо, което съм обичала.
Славка беше последният човек, който разбра, че между мен и сина й Ивайло има нещо. Ивайло работеше в театъра. След като замина мъжът на Ваня Цветкова за Америка, той стана шеф на миманса. Тогава се запознахме. Аз омъжена, той - женен… По това време вече бяхме станали приятелки със Славка. И тя непрекъснато стоеше в моята гримьорна, без да подозира нищо.

Един красив ден идва с голям плик. “Сестро, така ми викаше, нося ти тука едни неща. На Лиляна Кошлукова мъжът ми ги е донесъл от Германия, пък не знае, че съм напълняла. Не искам да му казвам и ти ги нося на тебе.” Отварям и виждам цял куп бикини, ама много хубави. Обаче аз като знам, че съм с Ивайло, и ми е кофти. Как да й кажа: ти добре ме обличаш, ама знаеш ли кой ми ги съблича тези неща. Отказах ги. Припомних й за бикините малко преди да почине и дълго се смяхме.
Или пък друг случай. Славка, Таня Масалитинова и Емил Стефанов са пред задния вход на театъра. Аз излизам, обаче с някаква къса поличка тип не достигнал платът. И Славка вика: “Ох, Аньо, кой баща те е ваял на струг, коя майка те е раждала, кой те целува и т.н.” А аз си мисля: как да ти кажа, знаеш го човека.

Като научи за мен и Ивайло - разбира се, от други хора, намериха се, беше страшно. Не позволих никакви диалози, между нас нямаше пререкания и махленски свади. Просто изведнъж млъкнахме и двете. Един ледников период, който продължи с години. Тогава й казах само едно изречение: Лесно е на 70 г. да си моралистка, но когато си била на 30, такава ли си била? Беше много смело от моя страна, но то пак идва от онова първо страшно изречение, което казвам. После Славка видя, че с Ивайло се обичаме и че минахме през страшни мъки, за да бъдем заедно. Той напусна дома си, където останаха бившата му жена и дъщеря му. Дълги години живя в коридор, в мазе - от там хвана белодробно заболяване, след това на квартира в една гарсониера в Слатина. През цялото време бях с него.
Сега имаме много, получихме доста от реституция. Но Славка виждаше, че не се радваме на тези неща. Не сме такива хора. Били сме най-щастливи, когато сме се свирали я в някое коридорче, я в караванка - по едно време живеехме и в каравана. Затова казвам, и то за мен е много важно - не е важно къде си, важното е с кого си. Мога и с две, и с двеста. Не съм вещоман.

В последно време в моето семейство се стовариха накуп доста болести. Майка ми дълго беше лекувана от едно, но когато направихме последните изследвания в София, се установи, че е прекарала инфаркт. Свекърва ми си отиде от този свят. Съпругът ми Ивайло изкара грип, после казаха, че било нещо бронхиално, след това - че е пневмония, за да се стигне до там, че черният му дроб е разрушен, имунната система е отслабнала и т.н. И лекарите непрекъснато се изненадват. Благодаря на господ, че не съм завършила медицина, защото когато аз правя грешки и провалям някого на сцената, не е свързано с живот.
Но имам и много приятели лекари. Безкрайно талантливи. И двете ми раждания са със секцио. Д-р Хъртарски и д-р Дуковски са гинеколози, обаче ако видиш корема ми, ще кажеш, че са пластични хирурзи. Вярвам и на д-р Емилова от Варна. Наскоро бях с настинка и тя ми продиктува по телефона следната рецепта: изцеждаш 4 лимона, прибавяш 4 лъжици мед, слагаш на котлона и започваш да пиеш, преди да заври. Изпиваш го до 1 час. Направих го, макар че е много неприятно на вкус, и на следващия ден бях кукуряк.

При Тодор Живков ходехме все двете с Ваня. Що правешка баница сме изяли. И докато ядем, трябваше да казваме: о, другарю Живков, много е хубава. Двете с Ваня бяхме като част от интериора около Тодор Живков. Където беше той - на фестивал, на премиера и т.н., тя от ляво, аз - от дясно. И всеки път, когато сме били до него, вземахме апартамент на някой колега. Даде и на нас на един етаж в Зона В5. Но само аз се явих на делото да му благодаря за доброто, което ни направи.
Ето как взех прословутия си апартамент. Веднъж след някаква премиера аз здраво ям. “Много кушаш” - ми каза Тодор Живков. “Кушам - отговорих, - като няма вкъщи, ще кушам тука.” “Защо няма вкъщи” - пита той. “Защото заплатата ми в театъра е 155 лв., а наемът ми е 150.” Накара ни с Ваня да си напишем имената на един лист, написахме ги на салфетка. След два дни ни повикаха и ни дадоха да си купим апартаменти.

От това време си спомням как веднъж реши да ми кавалерства Гриша Филипов. Седим на масата, той до мен и ме попита какво искам. Казах му банан, защото тогава банани имаше само по Коледа. “Няма” - отговори той. “Не - отвърнах, - пред другаря Тодор Живков има.” Гриша Филипов млъкна, обърна ми гръб и цялата вечер стоя така. По едно време Тодор Живков ме попита какво става. “Другарят Филипов ме попита какво ми се яде. Казах му банан, обаче той се прави, че не вижда вашия.” Всички умряха от смях. Тодор Живков имаше страхотно чувство за хумор.

Тази година на тържеството под надслов “Да спасим младежкия театър” признах от сцената пред 4000 души, че аз съм една от виновниците, заради които започна ремонтът на този театър. Другата е Ваня. И разказах как тогава, когато политиците ходеха на театър, директорът на младежкия ни сложи с Ваня до Тодор Живков и ние уредихме ремонта. Откъде да знаем, че година след това ще дойде 10 ноември? Накрая завърших така: сега и да искам, няма до кого да седна, защото политиците ни отдавна не ходят на театър. Бях отговорна, бях искрена, бях шеговита. И ми ръкопляскаха.

Когато беше процесът срещу Тодор Живков, много хора се “командироваха” или откровено се скриха, за да не се явят на делото. Като получих призовката, въобще не се поколебах, нито пък мислех какво ще кажа - някои много се готвеха. Спомням си, че когато пътувах с колата към съда, по радиото един доста ироничен глас съобщи, че днес за свидетел е призован цветът на българското кино Аня Пенчева, Катя Паскалева, Невена Коканова. Не ме заболя от начина, по който говореха, но си помислих колко е несправедливо, когато става дума за цвета на българското кино, да започнат с мен, а не с Невена Коканова. После реших, че вероятно са ни подредили по азбучен ред.
Стигам, влизам, делото почва и сме трите - Невена, Катя и аз, другите не се явиха. Това беше първото ми влизане в съд. Никога няма да го забравя. Извикаха ни да се закълнем. Кажете си, казват, имената, възрастта и семейното положение. Започна Невена с много висок глас: Невена Коканова. Години? Тя: мм. Семейно положение? Тя: вдовица, ама силно. След това питат Катя за годините. И тя нещо изхъмка. Семейно положение? Дълга пауза и тя: неомъжена. Обръща се към нас и прошепва: как да кажа разведена!

Мен ме напушва такъв смях, че като ме питаха за годините, казах нещо произволно. Защото пресмятах наум на колко ли години са Невена и Катя. Изкарах се на повече от 40, което беше безумно, защото нямах и 30. Идва моя ред, става дума за това как съм взела апартамент и как най-напред ми дали много голям - което е самата истина, и как още се води на мое име, а аз въобще не съм влизала в него. Защото тогава, като видях, че е толкова голям, отидох и казах, където трябва, че сигурно има грешка и да ми го сменят с по-малък. За което, допълвам вече в съда, сега безкрайно съжалявам. Залата умира от смях. Аз продължавам: всъщност мога ли да благодаря на другаря Тодор Живков за доброто, което ми е направил, и да го целуна? Обръщам се и гледам как Рени Цанова се удря по главата. А проф. Марко Семов стана, ръкува се с мен и каза: браво, моето момиче, ти се държа достойно.

Знаеш ли колко беше страшно тогава, когато Тодор Живков беше низвергнат, да постъпиш, както направих аз. Бях първата - нескромно звучи, но е факт, която показа, че може и по друг начин да се погледне на всеки човек. Няма само лошо. Да, той има своите грешки, сигурно са страшни, но това, за което говорим в момента, не е от тях. После, като се връщах към театъра, пуснах радиото, за да чуя какъв е ефектът от поведението ми. Нямаш представа какво беше отношението към мен, всички ме боготворяха. Тогава се разревах. И си казах, че е хубаво човек да е честен за добро или за лошо. Мога да бъда лицемер, кой не може да бъде? Много добре знам как да се държа така, че да се харесам на всички. Не го искам.
След това, когато Тодор Живков беше под домашен арест, търчах като луда до Петрич да питам Ванга какво ще стане с него. Взех от Стара Загора Момера Пенчева - невероятна екстрасенска, заведох я при него във вилата на “Секвоя”. С Жени Живкова се виждах и се чувах непрекъснато. Помня, когато тя откри в ония страшни години първия си магазин в едно гаражче на “Сан Стефано”. Имаше около 20-30 души, нейни приятели, но никой не смееше нищо да купи. А аз си харесах един панталон и си го купих. Наоколо тишина. Тогава продавачката, бивша моя колежка Йонка, извика: ура, първата покупка е направена! Щастлива съм, че съм имала шанса не да помогна, а да бъда до такива хора в трудни за тях времена.

Имам нужда от хора като Ванга или Момера. Не се страхувам от тях. Не е страшно страшното, а неизвестното. Не мога да си представя да не бъда участник в живота и да го гледам отстрани, но не обичам изненадите. Обичам спокойствието, затова си подготвям душата предварително.
Аз колекционирам добри или интересни хора. И ми е гот ей така да седна да говоря с тях. Затова обичах да съм с Ванга. Леле, що боб съм изяла с нея! Леля Ванга не приемаше хора, които се срамуват или не осъзнават грешките си. Аз нямаше от какво да се срамувам. Имах много сериозен здравословен проблем с главата и професор Чирков ми уреди операция в Германия. Преди да замина, беше много горещо, отидох при Ванга и тя още от вратата ми се развика: къде си тръгнала, стой си тук, ти още деца ще раждаш. Впрочем тогава всичко ми се размина.
Ванга обичаше да ме вижда. Казваше например на Невена Коканова: да ми доведеш онази младата артистка. Веднъж, като строеше църквата, много се скарахме. Тя искаше водосветни свещници. Купих й един от Гърция, тя не го хареса, аз се разсърдих и й казах, че си го вземам, накрая се оправихме. Наскоро се видях със Светлин Русев и му казах, че много я обичах и много ми липсва. Защото е хубаво, когато имаш проблем или ти предстои нещо, някой като Ванга да ти каже какво ще стане, да не се притесняваш, че всичко ще е наред и т.н.

Никога не съм питала Ванга за мъжете в живота си. Само за здравословни проблеми около мен и семейството ми. Повече съм ходила заради проблеми на мои приятели. Например често водех една приятелка, а Ванга я гонеше, не искаше да я приеме и казваше, че тя е лоша жена. Обаче аз с моята вяра и наивност, трябваше да минат 10 г., за да разбера, че тя не е лоша, а е изключително лоша жена. Но Ванга не можа да ме предпази от това, че приемах всеки с душата си. Само ме предупреждаваше: много ще ми ревеш. А за мъжете питам само сърцето си. Не съм се срамувала от никоя моя любов. Единственото, от което съм се срамувала, е, ако съм минала даден етап от живота си без любов. За мен това е страшно.

Веднъж стоим в къщата на Момера, тя се ядосва на мъжа си и го пустосва с ръка. И от този жест косата му пламва. Виждала съм я как пуска и гаси телевизора с поглед. Как да не контактуваш с такива хора? Гледах филм за Вяра Кочовска, когато беше в Япония. Японският професор й каза, че ако издиша прана, ще си скъса дипломата. Тя го направи. Изпитах неистово желание да се запозная с тази жена. Нямам право да не го направя, защото това са наши уникални съвременници. Ще стоя ако трябва десет дена пред тях, ще направя всичко възможно и ще я видя. Докато пред режисьори, драматурзи и други от бранша не стоя, макар че това е моята работа. Мога и без нея. Какъв по-голям подарък за мен от това, че господ ме свързва с такива интересни хора. Има една баба Севда, туркиня, при която непрекъснато ходя. Тя е на 98 г., живее в село Борима и ме учи на страхотна народна медицина.

Не мога да допусна да живея живот втора употреба: хубавото е изживяно от някого преди мен и аз сега трябва да приема останалото. Не, не искам. Ние вече станахме толкова големи експерти в планирането на бъдещето, че забравяме да живеем сега, в настоящия момент. Всъщност това ни е подаръкът на тази земя - да живеем сега. Аз обичам да живея в мига. И не бих допуснала животът ми да мине оправдателно. Искам да си го изживея удивително. Да ми се случват интересни неща, каквито заслужава всеки един от нас.
Ванга ми е казвала, че колкото повече те мачкат, повече ще летиш. И наистина така става. Понякога, когато ми се случват само хубави неща, си казвам: спокойно, това ще мине.

В предаването “Ах, тези муцуни” ме изненадаха с любимата ми кукла от детството. Онемях. Сестра ми беше избрала да ме изненадат с това. Тя е много умна, много ме разбира и често ме е предпазвала от грешки. Преди 2-3 години ми казваше, че ако бях завършила куклено актьорско майсторство, нямаше да имам проблеми в работата. Защото нали сега в театъра се котират куклените актьори. Обаче аз искам освен етюди на сцената да кажа и малко думички. И то истинските думи на Шекспир, а не дописваното.

Но работата не е център на моя живот и слава богу. Защото когато една Стефка Костадинова скочи 2.07, слагат летвата и никой не се съмнява. А в моята професия оценката е субективна. Не искам да съм част от тази субективна игра и смятам, че не може с цената на всичко - това не е моят девиз. Търся стабилността в семейството и в интересни познанства. Мисля, че това ще ми остане в живота. След като не ми дават поне да опитам да играя това, което си мисля, че бих могла и заслужавам, защо трябва да играя неща, които не ме вълнуват и са обречени на неуспех?
Отдавна съм свикнала с шестиците и съм отвикнала да се впечатлявам от похвалите - те не са ми нужни, приемам ги като част от играта, но вече ходя по кастинги. Близо месец с Ники Сотиров участвахме в много сериозен кастинг в агенция “Ню имидж” за един изключителен американски филм. Научихме целия сценарий на английски и започнахме репетиции с режисьора американец, който беше тук. Всяка сцена минавахме по безброй различни начини, всичко беше готово, включително и дрехите, след няколко дни трябваше да започнем снимки. И тогава по телефона ми се обади асистент режисьорката, за да ми каже, че няма да играем ние.

Понеже това е първи филм на въпросния режисьор, продуцентите, които не са виждали пробите ни, решили, че не могат да си позволят дебютант за започне с неизвестни актьори. Не коментирах и реших, че не си заслужава страданието. Снимките започнаха, на следващия ден режисьорът ми позвъни, за да ми каже, че толкова много е свикнал с мисълта за мен и Ники, че има намерение да направи още два проекта, които да работи с нас. А след около три дни ми се обади Киран Коларов с едно прекрасно предложение за участие в негов филм заедно с много известни френски актьори и с дъщеря му Фани, една от надеждите на младата френска режисура. Ето, казвам си, господ ми го праща.

Вярвам, че в природата има баланс. Има и хубаво, и лошо, и черно, и бяло.
Както и при хората.