Голяма смелост се изисква да застанеш в едно предаване със свещеното чудовище на журналистиката Кеворк Кеворкян.  Само това е достатъчно, за да ме изпълни с уважение към крехката на пръв поглед госпожица Тренчева. За Даниела витае мнението, че е властен характер, и когато й го казвам, тя заявява, че е много щастлива от това. „Истината е, че в личните си отношения мога да бъда безхарактерно влечуго и да се оставя всеки да ме води, накъдето си поиска. Но когато стигна дъното, ставам малко зверче и мога със зъби и нокти да се боря за малкото, което ми е останало.“ Думата „човече“ често присъства в нейния речник, но без саркастичен оттенък. Например: „Имам една приятелка, която е парализирана от главата надолу и рисува с приспособление за закрепване на четка, поставено на челото. Тя е много силно човече.“ Даниела също е много силно и много добро човече. Преди пет-шест години тя помогнала на едно момче да събере пари за трансплантация на бъбрек. Сега майката на момчето я кани на сватбата му. Научавам това случайно от телефонния разговор, който прекъсва интервюто ни. Ето в това намира смисъла на неблагодарната професия на разследващ журналист, какъвто е, Даниела.

Завършила е операторско майсторство и културология в Софийския университет. Живее с пекинеза Боби и твърди, че е изумена от интуицията му. „Когато съм нервна или напрегната, той ме изчаква да си взема душ, да си легна, промъква се до мен в леглото и като човек ме гушва с двете си лапи.“ Ами мъже? - питам аз Даниела. Все пак безспорно е една от най-красивите българки. „Имам много приятели мъже и предпочитам общуването с тях, защото те не разчепкват проблема до най-дребния детайл, ами напротив – опитват се да се плъзнат по повърхността. И така всичко ти изглежда по-лесно. Иначе могат и много да ме разочароват. Веднъж спуках гума между Сапарева баня и Самоков. Валеше адски дъжд. Обадих се на един приятел, а той каза: „Айде, като се оправиш, мини да се видим. Обаче оттогава умея да сменям гуми.“

Даниела, защо България е страна, в която има много неща за разследване, а няма много разследващи журналисти?
Някои колеги се измориха, други се изплашиха. Аз нямам случай, върху който съм започнала да работя и после съм спряла поради натиск например или страх. Обикновено много късно разбирам къде съм нагазила. Eдва когато започвам да получавам заплашителни есемеси например.

Какво правиш, като получиш заплашителен есемес?
За тези, за които смятам, че имам основания да се притеснявам, полицията знае. С други, които са просто жлъчни и целят да ме обидят, не да ме заплашат, въобще не се занимавам.

Родителите ти страхуват ли се за теб?
Човекът, който ме подкрепяше, беше баща ми, лека му пръст, той почина преди две години. Майка ми винаги съм се стремяла да я държа далеч от моята работа. Затова пък тя ме усеща още като вляза вкъщи, дори само от начина, по който казвам добър вечер. Интуицията й е уникална.

Съжаляваш ли за нещо пропуснато в живота си?
Не, защото никога не търся нищо преднамерено и на всяка цена. Нещата просто са ми се случвали. Имам чувството, че съм изживяла 100 живота. Имам приятели на моята възраст, които живеят спокоен, регламентиран, улегнал живот, и на тях такива странни ситуации, както на мен в професията ми, никога не са им се случвали. Така че смятам, че колкото и негативизъм да съм понесла и колкото и нещастия да съм преживяла, все пак съм късметлия.

Разкажи за тази история, дето си се представила пред сутеньор на Боровец за 17-годишно момиче, което иска да започне работа при него.
Свързаха ме с този човек, отидох при него със скрита камера. Той ми каза, че предлага работа за танцьорки на пилон срещу еди-какво заплащане, но обикновено е с консумация и тогава се дели 50 на 50. Ако дойдат полицаите, ще казваш: „Напих се, разфърлях се и си танцувам.“ После продължи: Има къде да спиш и храната е от нас. „А дрехи? – попитах аз наивно, имайки предвид някакъв сценичен костюм за танци на пилон. „Кви дрехи?!“ - учуди се човекът.
Беше много смешно.