Когато преди две години правих интервю със Станка, тя ми каза: „Най-големият ми страх е да не се изложа.“ Още тогава мислеше и говореше за олимпиадата в Лондон и се връщаше към онази в Пекин и към китайката, която я победи на финала. Сега се срещаме при подобна ситуация – само ден след като тя, треньорът й и екипът им се прибраха от Лондон. Изглежда спокойна, обаче зелените й, някак детски очи продължават да се пълнят със сълзи, когато говорим за случилото се на олимпиадата, за загубата й на финала от рускинята Наталия Воробьова.



Станке, честит сребърен медал! Какво стана? Защо те победи тази Наталия Воробьова?
Ами какво стана... Опуха ме и това е.

Вярно ли е, че тя тренира по някаква технология за космонавти и цялото й тяло е оплетено в датчици? Нашите спортни журналисти я нарекоха дори „сибирския робот“...
Ох! И тя е човек, и нея можеш да я биеш! И какво значение има как е тренирала? Спечели ли? Спечели. Аз изгубих ли? Изгубих. Какво повече има да се обсъжда. Аз направих грешка. Бях много спокойна в началото, взех точка и после избързах, подцених ситуацията и тя ме тушира.

И не се радваш на сребърния си олимпийски медал?
Ама как да се радвам?! Първият и третият излизат победители от срещите си. Мен ме надвиват. Как точно да се радвам?! На кое?! На това, че бях на косъм от нещо голямо и го изпуснах сама?! Бях убедена, че ще спечеля, бях спокойна. И разочаровах всички. Целия си екип...

Какъв е този твой екип?
Треньорът ми, масажисти, доктори, партньори, които са дошли заради мен, защото аз не мога да тренирам без партньори... А Агнешка... Тя е полякиня, на миналата олимпиада я победих на полуфинала, станахме приятелки, но тя не взе олимпийска квота и дойде в Лондон специално заради мен. След операции, след контузии, обаче дойде, за да ми помогне да гоня моята си цел. Как да не съм отговорна пред тези хора? Как да не съм благодарна! А накрая излизам... и всичко зависи от мен. И аз греша и губя. Пак те питам: на какво точно да се радвам?!

Успя ли да видиш нещо от Лондон?
Не, никога нищо не виждам от нито един град, в който съм на състезание. Виждам залата, хотела и летището... Абе бяхме в един мол до олимпийското село. Толкова хора на едно място не бях виждала! Поблъсках се, поблъсках се сред тях и си се прибрах.

Помогна ли ти това, че майка ти бе сред публиката? Или ти попречи?
Нито ми помогна, нито ми попречи. Тя бе в Лондон с леля Мария – на бате Симо (бате Симо е Симеон Щерев, треньорът на Станка – б. р.) жена му. Във връзка с кампанията „Благодаря ти, мамо“. Жената успя да види Лондон.

Близки ли сте с нея?
Е как, майка ми е.

Сега ще си ходиш ли на село, в Крушаре?
Какво Крушаре! Утре министърът ни събира олимпийците, някакви други срещи... Интервюта. Няма почивка за мен. Идва и световното след месец, на което искам да отида, защото съм във форма. Ето за това ме е яд. Че бях във форма, знаех какво искам. Това момиче Светлана ме победи и на европейското. Тя не е случайна, много е добра и освен това е много млада. Нахъсана. Сега се доказва, няма какво да губи. Мен много ме натоварва това, че от мен се очакват медали. Включително и аз самата най-много очаквах златен медал от себе си.

Това ли е проблемът на шампионите според теб?
Да, нормално е. Мислиш си: сега съм пръв и ми се радват. Ами ако нещо се промени. Като съм на почетната стълбичка и слушам химна, всеки път си мисля как следващия път някой друг може да си слуша неговия химн.

Подготовката или психиката са по-важни на големи състезания?
И двете по равно. На тази олимпиада много бивши олимпийски шампиони изгърмяха – и в борбата, и в атлетиката. Човек не трябва да се навива прекалено, както направих аз. Спомням си точно преди едно световно първенство преди няколко години ме поканиха на някакъв язовир. Там ме ухапа нещо и стана страшно възпаление – казаха, че се наричало червен вятър. И една седмица в болница, на антибиотици. Знаеш ли как хубаво си починах! Отивам после на световното, всички знаят, че току-що съм излязла от болница, никой не очаква нищо от мен. И аз ги размазвам! Никой не взе точка срещу мен.

Какво прави вечерта след последната среща?
Какво да правя... беше ми толкова лошо. Отидох на допинг контрол. Пих аулин, за да мога да заспя. Не исках да виждам никого.

А треньорът какво ти каза?
Нищо. Всичко беше ясно и беше свършило. Аз си бях виновна. Ние с бате Симо работим заедно вече седем години. Той, леля Мария, децата му са ми като семейство, сега бях у тях на обяд. Ходила съм в къщата им в Гърция. Този човек беше болен, докато тренираше с нас за олимпиадата, трябваше да му оперират ръката, но не го направи, за да не ни се разваля ритъмът за състезанието. Дава си живота, здравето, всичко за нас. Много ми е кофти и заради него. Да, всички ми казват, че съм дала всичко от себе си, но и аз, и бате Симо знаем, че можех още малко. Ако бях в по-слаба форма и двамата щяхме да правим салто от радост, че сме взели сребро, но не и сега.

Чете ли коментарите за представянето на българските олимпийци?
Четох някои. Най-много се дразня от задълбочени коментари на хора, които никога не са се занимавали със спорт, нищо не разбират от спорт и въобще никъде не са се напъвали освен в тоалетната. Засега всички са положителни специално що се отнася до мен. Но това ще продължи, докато не ме надвият много по-жестоко. Тогава вече ще пишат, че за нищо не ставам и да се махам. Ама никой не е вечен.

Отказа ли се да правиш домашния суджук?
След световното, като позахладнее. Сега на тая жега къде да го съхраняваш суджука?! Как ще се откажа?! Цял живот съм го правила и баща ми цял живот е правил суджуци. Това си е традиция при нас. На мен този живот много ми харесва – да помагам на майка ми в градината. Да заколим прасе или теле и да се съберем, да хапнем, да пийнем винце, да направим после суджуците. Преди ходех във всеки един свободен момент, дори се е случвало за по-малко от 24 часа да пътувам, но сега е абсурд. Нали трябва всеки ден в интернет да се регистрираш – на какъв адрес можеш да бъдеш открит за допинг контрол. Случвало ми се е да отида на море, да легна на плажа и да ми звъннат, че вечерта трябва да съм в София.

Ти май си живееш в колата.
И вече почва да ми писва. Багажът ми е все в сакове, а искам и аз да си подредя дрехите в гардероб като хората. Това ми е направо мечта – да си видя дрехите в гардероб. Уморена съм нещо, изтощена съм. Искам, като мине световното, да ме оставят всички на мира за няколко месеца. Да видя и аз нещо от този живот. Че само се бъхтя.

А личният живот?
Ох, какъв личен живот?! 25 дни в месеца съм на лагер, прибирам се за два дни и после пак. Това ми е на мен личният живот.

А за Рио мислиш ли?
За никакво Рио не мисля в момента. Искам сън и спокойствие. И да не искам нищо, да не мечтая за нищо, да не се стремя към нищо. Яд ме е и ми е мъчно.