Всички много я обичаме, защото е слънчева, усмихната, одухотворена, нежна, позитивна. Но като всеки един от нас и тя плаче, и тя се страхува, и тя изнемогва от преумора. По-важното е, че винаги успява да намери сили да се усмихне. Дори когато й показват среден пръст.

Защо се забави толкова с албума – шест години? Истината е, че ние нямаме пазар, който да ме мотивира да издам албум. За мен по-важни са концертите. Имам по три-четири седмично. Единственото нещо, което ми се губи, е голямата сцена. Но не мечтая за зала 1 на НДК, не я обичам. Тя е като Евровизия, позабравена легенда, която няма вкуса на моята музика и публика. Имам тежки спомени от Политбюро, ЦК на БКП, Тодор Живков, баби, които се тълпят, за да гледат Веселин Маринов. Не ми харесва енергията там. Аз търся мириса на другото, различното. Моята публика ходи с кецове, качулки, не са гримирани. Искам революция.

Революция не е думата, с която бих те асоциирала като певица. Аз съм революционен човек. Мога да съм нежна, но в песента “Празен поглед“ рапирам, позволявам си да използвам неприлични думички. И го правя все по-често на концертите ми. Времето, в което живеем, е достатъчно нецензурно и мога поне от трибуната на музиката да изразя своето недоволство. Но се извинявам предварително, че тези неприлични думи ще излизат от моята нежна уста. Моята революция е в това, че не харесвам новодошлите модели на подражание, които се лансират. Това е моят бунт. Визирам медийни звезди еднодневки, предаванията, които толерират чалгата като модел на поведение, обличане, мода, стил.

Все пак медиите показват това, което хората искат да видят. Не считам, че уважаващи себе си журналисти, които доскоро са правили изключителни материали на сериозни и провокиращи мисълта теми, изведнъж трябва да канят в предаването си Валери Божинов и Николета не-знам-коя-си. Както и много други подобни „звезди“. Защо не канят Бойка Велкова и Теодосий Спасов, Наум Шопов и съпругата му. Двойки на подражание трябва да са хора, които провокират с мисъл, а не с визия. Не бива да се афишират трагични семейни саги в името на някакъв си рейтинг. Както казва Мариус Куркински, липсва ни не душата, а нежността на душата. Показват ни еднодневки, а животът ни не е еднодневка. Някога беше престижно да се четат списания „Съвременник“ и „ЛИК“. Беше престижно на масата ти да има артисти, изкуствоведи, доктори, художници. Това беше елитът, беше чест да си близо до тези хора. Сега е чест да бъдеш на масата на новобогаташи, облечени в чудни облекла и возила, но пълни незнайно с какво... Докато учих в САЩ, хубавата жена в скъпа кола означаваше, че или е адвокат, или лекар, или актриса. Докато тук една уважавана лекарка кара трабант, а момиче със 17 оперативни намеси по лицето кара скъпа кола. Как да се възхищавам на богатите хора? Трябва да подражаваме на стойностните хора, а не на добре изглеждащите.

Не си ли малко елитарна... Може да съм елитарна, да. Съпругът ми е художник, отраснала съм в такова семейство и имам право да имам своето изискване към средата, в която живея. Говоря от името на огромна група хора, които просто нямат трибуната да изразят себе си. Никой не знае за оперната певица Весела Кацарска от Цюрих, която е един от най-големите гласове, невероятна мацка и жена. Знаете ли, че на последното ми участие в Sofia Live Club имаше опашка, която един час влизаше. 800 млади, жизнени и мислещи хора. Пеехме и танцувахме заедно. Знаете ли колко са опашките за Sentimental Swingers, за “Три-О-Файв”? Ние сме в един особен ъндърграунд, в който като че ли напоследък се замислям,че е по-добре да си!

А обиждат ли те медиите, когато напишат нещо лошо за теб? Да, страдам, когато прочета нещо гадно. Медиите понякога го правят. Затова и не чета форумите в интернет.

Имаше информации, че баща ти имал връзки с Илия Павлов, разказваха за разни тежки олигархически схеми... Познаваме се с Илия Павлов много преди той да е този Илия Павлов, когото хората познават. Тогава никой не го знаеше и нямаше никакви тежки олигархически схеми. Дори родителите ми са кумове на Дарина и Илия и всичко е в чисто човешки и приятелски план. През 90-те години онзи така наречен „ъндърграунд“ се състоеше от хора с бизнес. Сега са лъжливи бизнесмени. Представят се за нещо, което всъщност не са.

Ти наследила ли си от бизнес нюха на баща си? Може би в това, че успявам сама да преговарям за участията си. Бих искала да съм наследила повече от него като прагматичност, но съм като майка ми – артистична, витална, мързелива.
А изпадала ли си във финансови затруднения? Изпадала съм, да. Но в същото време доказах, че не е вярна поговорката „музикант къща не храни“. Напротив, аз храня. Когато си се посветил сто процента на музиката, няма как да не ти се върне. Залите се пълнят, участия има, озвучавам филми, пътувам по фестивали в чужбина.

Какво стана с движението ти на биожените, с протеста ти срещу силикона и пластичните операции? Аз нямам нищо против силикона и не съм правила подобно движение. Това си го измисли един много четен ежедневник. Когато излезе материалът, имах 72 обаждания от телевизии, радиа, вестници от цялата страна. Такъв интерес към мен не е имало при издаването на нито един албум или сингъл. Нямам нищо против пластичните операции. Аз самата не знам дали един ден няма да се подложа на някоя интервенция. Проблемът е, че много млади жени го правят и забравят колко е красива младостта. Тя е чиста, гола и непокорна, защо да я променят?

Винаги ли се харесваш, когато се погледнеш в огледалото?
Не винаги, естествено. Но се уча да се харесвам. И все още всичко по мен е естествено.

Защо те няма в риалити форматите? Канили са ме и за жури, и за водеща. Но при толкова много участия и творческа работа не бих могла да поема още една диня под мишница. Аз пея активно от 12 години и това е едно от най-големите удоволствия, които ми се случват. Не мога да го оставя встрани заради медийни изяви. Освен това съм много интровертна, срамежлива и притеснителна. Все още се изчервявам, когато се запознавам с много хора. Искам да си имам мой свят – мъжа ми Евгени, дъщеря ми Дара, приятелите ми, колегите ми. Личният живот ми е по-важен от обществения.

Как успяваш да балансираш между професионалния и личния живот? По четири концерта седмично не е малко... Трудно е, но не всеки период е пълен с толкова много участия. В повечето случаи Дара и Евгени вече са си легнали, а аз тепърва излизам, защото клубното ми участие е от 11 вечерта. И ми е толкова мъчно, че ги оставям. Превключването от живота вкъщи към живота на сцената ми коства страшно много. Прибирам се в 3-4 след полунощ, но всяка сутрин ставам с дъщеря ми за училище. Защото е много важно сутрин тя да ме вижда. Умората, безсънието, липсата на време само за теб – това се отразява. Ние имаме три кучета, които трябва да се разходят, нахранят. Готвя всеки ден, по този начин си почивам. Всяка вечер помагам на Дара с уроците, тя ми разказва как й е минал денят, Евгени ми разказва какво е правил. Обикновено ги изчаквам да си легнат и тогава идва времето за мен – след полунощ. Тогава си пиша текстовете, репетирам новите песни. Чисто прозаично с бита и изкуството под една мишница ми е трудно, но пък цената си заслужава.

Случва ли се да излезеш извън нерви, да избухнеш, да се скараш? Последно се скарах на кучето ми Чопър, защото тръгна да ме хапе. Но не съм се карала на човек. Винаги търся причината в себе си. Ако изпадна в ситуация, в която трябва да се скарам, по-скоро ще се затворя в себе си. Трупа се, вярно е. Плача често. Много. Направо рева. Когато съм гневна, обикновено отивам при баба ми. Тя е моят психоаналитик, всичко й разказвам. Тя е на 85 и е много в час - веднага ме усеща. Бързо ми разяснява картината от позицията на мъдростта си. Но да се скарам сега и на мига – не. Наскоро чаках 10 минути на едно кръстовище, за да ме пуснат с колата. И когато се помолих с усмивка на един мъж най-накрая да ме пусне, той не само че не го направи, но ми показа и среден пръст. Хей така, с усмивка ми го показа. В този момент побеснях. Но единственото, което изтръгнах от себе си, бе нова усмивка. Хей така, да му стане неудобно. Аз не избухвам.

За какво за последно плака? На филма „Манолете“ с Пенелопе Крус и Ейдриън Броуди. Уникална любов. Аз от 20-ата минута до края на филма не спрях да плача. Явно много ми се беше насъбрало.

Знаем какво обичаш – семейството, музиката, приятелите. Но какво и кого не обичаш? Не обичам бели обувки и бели ботуши. Не обичам да пия мартини в чаша за мартини, защото винаги го разливам. Не обичам жени с много бижута. На жената красотата е в очите и косата. Бижутата отвличат вниманието от същността й. Не обичам, когато хората си вдигат малкото пръстче на ръката, държейки чашата. Изглежда ми преднамерено и изкуствено. Не обичам многото грим, той мирише лошо. Червилото мирише лошо, аз слагам само гланц. Не ми прави добро впечатление, когато жените прекаляват с козметиката. Не трябва да забравят, че тя мирише, колкото и да е качествена. Лицата им миришат.

От какво те е страх? От смъртта. Много ме е страх от нея. Мисля за нея и се готвя. Трябва да я осъзнаем навреме. За смъртта няма етап. Страхът от нея тръгва от мига, в който се замислиш, че можеш да изгубиш близките си хора. Аз съм майка и ме е страх да не оставя Дара без майка. То е инстинкт. Смъртта ме плаши най-много. Тя е философия, която трябва да се осмисли, за да ни се случи по-лесно. Животът толкова много ми харесва, че не мога да приема, че трябва някой ден да се разделя с него. Това ми е проблемът, че трябва да се разделя с живота.

А сблъсквала ли си се със смъртта? Баба ми и дядо ми по бащина линия бяха убити. Те бяха учители, дядо беше и хоров диригент. На 80 години починаха не в мир, а по особено жесток начин. Случи се точно когато бях родила Божидара. Стресът от това преживяване не може да се опише, огромен е. Изведнъж променяш цялата си гледна точка към света.

Хванаха ли убиеца? Да. Но все още не е осъден и е на свобода. В началото изпитвах гняв, особено като ходехме по делата. Но и с гняв, и без гняв, когато нещо подобно се е случило, трябва да се приеме. Не можеш нищо да промениш.

Какво те натъжава? Натъжават ме кучетата на улицата. Случвало се е да спра колата, да купя кренвирши и да започна да храня бездомните кучета. Вкъщи имаме цял чувал с храна за тези в квартала ни. Натъжавам се и когато чувам как хора за щяло и нещяло си оставят децата. Има безумни случки, не говорим за хора от ромски произход. Намесвала съм се, когато виждам как майки се карат на децата си в парка. Като видя да удря детето си и не се сдържам. Знам от баба ми, че само с добро се гледат деца. Говорете им, не им забранявайте. Спасяват се тези, които говорят.

А ти самата съмнявала ли си се дали си добра майка? Не, защото съм толерантна, внимателна, мила. Дара е на първо място в живота ми, никога не съм я пренебрегвала въпреки участията и пътуванията. Никога не съм й казвала облечи се, яж. Тя е отговорна, защото знае, че няма да й го кажа и сама трябва да го направи.

Имало ли е ситуация, в която да кажеш на някого или на себе си, че не всичко е любов? Любовта е най-великото чувство, което ни е дадено даром от живота. Когато я срещнем, трябва да я обгрижваме, да й се отдаваме, да се наслаждаваме, да я съзерцаваме и ако съумеем, да я запазим по-дълго, поне в сърцата си. От позицията на 15-годишен брак вече мога да кажа, че не всичко е любов, но ще продължа, че всичко е обич. Тя е тази, която остава. Обичта е философия, която може да оцелее.