„Грънджът е последното истинско нещо, което се случи в модата”, заяви наскоро не кой да е, а отрупаната с диаманти колекционерка на висша мода Дафне Гинес. А с нея не е лесно да се спори

Истинско, защото е част от края на самодоволната ера на 80-те и последвалата я естествена вълна на отрицание. За няколко години повърхностната лъскава поп култура, показните и скъпи костюми на глем рока, предсказуемите „правила“ на обличане се превръщат в дразнещ фактор за новото поколение Х, озвучен с изпълнената с безпокойство музика на сиатълските банди Nirvana и Pearl Jam. Подобно на музиката, стилът отбелязва своята малка голяма революция, издигайки в култ гаражната сцена и привидната незаинтересованост към модните трендове. В „идеално случаен“ (и задължително многослоен) микс се смесват евтини карирани ризи с мъжки сака, прокъсани пуловери с кожени якета, избелели джинси с дантелени ризи, трикотажни или копринени рокли с вълнени шапки, кубинки Doc Martens или кецове Converse. През 1992 година грънджът се качва на модния подиум благодарение на Марк Джейкъбс и колекцията му за буржоазната марка Perry Ellis, в която дизайнерът представя сладки момичешки рокли на цветя в комбинация с груби военни обувки и аксесоари. Музикалният фон е емблематичното парче на Nirvana Smells Like Teen Spirit. През следващите години дизайнерът продължава да експлоатира отделни елементи от гръндж стила – особено в линията Marc by Marc Jacobs, и то със завидна последователност.
През настоящия сезон идеите на Джейкъбс са доразвити от редица големи марки: тежките военни ботуши допълват дори андрогинните модели на Chanel, раздърпаните пуловери покриват шифонените рокли на D&G, Rodarte и Balenciaga, a многослойната безредност се оказа вдъхновение за колекциите на Altuzarra, Ashish, Karen Walker, Missoni и редица други. Фонът им остава непроменен: небрежно разпилени коси, малко меланхолично настроение и дълги разговори над горещ чай.