Животът й е предложил по много от всичко -  кошмарно детство със садистична майка и безразличен баща, богати любовници,  късмет в изобилие и големи имена от политиката и шоубизнеса за покровители,  абсолютно безпаричие и бохемско безгрижие... Днес, вече звезда в Италия, българката Мишел мечтае за Оскар.

Мишел Бонев напомня по нещо за Моника Белучи. Първо, и двете имат еднакви инициали. И тя като Моника Белучи притежава топла женственост и мека красота. И тя е била манекенка, преди да стане актриса. И тя, като Моника Белучи е била кандидатка за ролята на Мария Магдалена в "Страстите Христови". И тя като Моника Белучи днес е по страниците на италианските вестници и списания, в телевизионните токшоута.

Водещият Пипо Балдо, който преди две години направи скандал на попфестивала Сан Ремо за това, че Мишел е избрана за водеща в съпътстващото фестивала токшоу наравно с него, я покани в телевизионното си студио на живо и призна: "Мишел вече е голяма звезда в Италия." Поводът за поканата му е двусерийният филм "Мъжът, който мечтаеше с орлите", в който Мишел играе главната роля и партнира на Теренс Хил, излъчен в началото на тази година и отчел 38 % зрителски интерес по РАЙ 1.

... Мишел Бонев изненадва в гръб. Вече 15 минути стоя, вперил поглед в спиращите пред хотел "Принчипе ди Савоя" в Милано таксита и се надявам да слезе от всяко следващо. Чувам отзад женски глас, който пита "Вие ли сте..." Нормално е, тъй като тя никога не ме е виждала, а само ме е чувала. Аз обаче съм я гледал 5-6 часа по телевизията и не се съмнявам, че е тя. Облечена е в черно вталено палто, бяло вълнено поло и черни джинси в ботушите. Изглежда по-млада, отколкото е на снимките, тоест на не повече от 30.
Докато чакаме да ни донесат ментов чай - любимата й напитка, Мишел ми подарява издадената й в Италия от най-голямото издателство "Мондадори" автобиографична книга "Дървета без корени". Книгата буквално е разграбена и сега се готви допечатка.

Мишел, винаги казвате, че сте българка. Някога не ви ли се е прищявало да се направите, примерно на канадка?

Никога и Бог ми е свидетел. Напротив, непрекъснато и навсякъде тръбя, че съм българка. Не винаги това ми е било от полза, дори обратното, както стана на Сан Ремо през 2003. Тогава спечелих място за нещо като постоянен наблюдател на съпътстващото музикалния фестивал телевизионно ток-шоу. Водещият Пипо Баудо обаче не можа да се примири с факта, че тази толкова италианска проява ще коментира точно българка и започна да разправя навсякъде, че съм "препоръчана" от някого си. Стана скандал, който стигна дори до Парламента. Но всяко зло за добро - за нула време цяла Италия разбра за мен! И след като синьор Баудо и неговите журналисти ме повалиха в калта, нещата ми тръгнаха.
Първо "Мондадори" публикува книгата ми. После изиграх две второстепенни роли в сериали на РАЙ с известните италиански актьори Джиджи Пройети и Себастиано Сома. Накрая стигнах и до главна роля като партньорка на Теренс Хил в "Мъжът, който мечтаеше с орлите".

Добре, гордеете се, че сте българка, а в същото време се смятате за дърво без корен...

Корените си човек обикновено свързва с родителите, а аз моите отдавна съм ги откъснала от душата си. И сега, когато сънувам майка ми, се събуждам цялата изпотена, сърцето ми бие до пръсване. Защото тая жена е кошмарът на моето детство, моят зъл гений. Непрекъснато ми втълпяваше, че съм нищожество, че съм безхарактерна, пердашеше ме за щяло и нещяло. А беше хубава жена, купонджийка, работеше в плановия отдел на ЖП гарата в Бургас. Баща ми бе моряк и когато бе на плаване, тя живееше яко.
Добър алкохол и хубави цигари в къщи имаше постоянно, съответно отбрани мъже колкото искаш. А за мен - пердах, само ако посмея да й кажа, че не съм спала добре заради шума от поредния й запой. Веднъж дори си спомням, че ме отведе с колата си в гората и дълго търси пръчка, с която да ме наложи. Трябваше да бъде по-жилава, за да не се счупи в шестгодишното ми телце...

Сега поддържате ли някаква връзка с нея?

Не, не се чуваме. Купила съм й шест апартамента във Варна и живее от наемите им. Така ме е оставила на спокойствие. Разговаряме по телефона единствено със сестра ми Евелина от втория й брак. Тя следва археология в София и я издържам .

А защо, както казвате, откъснахте от душата си и вашия баща?

Обичах го, боготворях го, за мен той беше всичко. Бях вече голямо момиче, много плаках, когато се разведоха с майка ми. Заживя с друга жена, роди им се и на тях момиченце. Виждахме се от време на време, беше винаги много мил. Когато се дипломирах в Техникума по обществено хранене в Бургас, реших да напусна веднъж завинаги апартамента ни, в който вече живееше вторият й мъж. Беше април 1989, бях на седемнайсет години и най-важното - току-що се бях дипломирала, а майка ми въобще не се впечатли.
Купих кутия от най-хубавите шоколадови бонбони, за да почерпя, взех си дипломата - 5,25! - и тръгнах за дома на баща ми, след като му се обадих по телефона. Нищо не каза, но за моя изненада ме чакаше в колата на улицата. Покани ме да седна на седалката до него, привидно се зарадва на дипломата ми. Когато обаче го помолих да остана при него, отсече твърдо, че имал ново семейство, в което нямало място за мен. Разплаках се, но той най-безцеремонно ми нареди да сляза от колата и да се върна при майка ми. В вкъщи се затворих в банята. Дълго се гледах в огледалото, повтаряйки си непрекъснато думите на майка ми, че съм нищожество, ненужна, дори вредна за близките си. Още повече, че и собственият ми баща, когото боготворях, ме изгони като мръсно псе!

Аз, безхарактерна?! Пуснах газта от бутилката и се натъпках с хапчетата за сън на майка ми...
Добре, че по времето на социализма вратите в България не се заключваха. Една близка приятелка, Златина, дошла да ме търси, замирисало й на газ, влязла в кухнята и ме видяла просната на миндера. След два дни в кома и на системи се събудих. Лекарите не вярваха на очите си, гледаха ме като новородено, а може би и като върнала се от отвъдното. Аз пък си помислих, че щом не умрях, както бях пожелала, Господ е решил, че трябва да живея и да се оправям в живота без родителски патерици.
Върнах се вкъщи, вратата бе заключена и патронът на ключалката сменен. Разбих я, събрах дрехите си в един сак и се обадих на майка ми по телефона. После отидох при момчето, в което бях влюбена от две години, но не смеех да му го призная и му казах, че го обичам. Оказа се, че и той бил отдавна влюбен в мен и животът стана перманентен купон - дискотеки, Несебър, Слънчев бряг...

Той ли беше първият мъж в живота ви?

Ако става дума за това с кого съм спала за пръв път - не. Случи се предната година, по време на гостуването на НЛО в Бургас. С Георги Мамалев сме втори братовчеди - и той е родом като баща ми от ямболското село Мамарчево. Бях още ученичка, но от година работех от време на време като манекенка към една бургаска агенция. От там ми казаха, че НЛО търсят момичета за съпътстващото концерта ревю и веднага реших да се пробвам. Представих се на Жоро, той ме бе виждал като малка, зарадва ми се и веднага ме взе да участвам... След концерта отидохме на ресторант и там до мен седна симпатично момче, с топли кафяви очи и тяло на Рамбо. Още същата вечер преспахме. Как стана, сама не разбрах, защото бях свито момиче и безнадеждно влюбена в моя Ромео. Може би напук на майка ми или пък опиянена от един друг, примамлив свят, в който се бях потопила благодарение на братовчеда Жоро.

Виждахте ли се после с това момче?

Ходихме няколко месеца, идваше да ме взема от училище с кола. Работеше към Концертна дирекция, въртеше и далавери. Но беше голяма драка, биеше се непрекъснато и след един ожесточен търкал го закопчаха. Отидох му на свиждане в ареста и той се хвърли на решетките: "Ако ме осъдят - чакай ме, ще се оженя за теб!" Изведнъж се уплаших и на бърза ръка се изнесох навън. Повече не съм го виждала.

А Ромео?

Първата ми голяма любов. И кратка. И двамата бяхме млади, хубави, но безпарични. За да припечеля някой лев за съвместното ни битие, се хванах като асистентка на един наш известен илюзионист. Не след дълго той обеща на мен и приятелката ми Италия. Давате си сметка какво означаваше това в ония години? Записахме се на курс за танцьорки, за да можем да припкаме стилно около него и в средата на февруари 1990 пристигнахме в тосканското градче Поджибонси. Локалът, където започнахме работа, не беше лош, но още на втората вечер след шоуто някакъв местен тузар ме покани на масата си. Пихме по нещо и след това ми предложи да ме изчука срещу 500 хиляди лири, тоест за 500 марки. Казах му, че само аз мога да определям цената си и отидох да спя. Тузарят пък се оплакал на илюзиониста и на другия ден оня ми направи скандал, че съм била луда да не приема, че съм гонела клиентите на заведението. Взе моя паспорт и тоя на приятелката ми и за наказание вместо в хотела, където ни бе настанил, ни прати да спим в една стара каравана.
Не протестирахме, за да не го озлобяваме повече, но след известно време успях да вляза в неговата гримьорна, и да отворя куфарчето му с документи. Паспортите ни бяха там, взех ги, извиках приятелката си и изчезнахме. Ей така, без багаж, без пари, с едни обувки на краката, по джинси и фланелки. Тръгнахме на автостоп, където ни видят очите.

До къде стигнахте?

До Перуджа. Говорехме едва-едва италиански, но успяхме да разберем къде е елитният нощен клуб на града. Открихме го и се примолихме на собственика да ни вземе за сервитьорки или за танцьорки. Той се нави да ни пробва като сервитьорки и тогава му поисках сто хиляди лири, за да си купим гащи и четки за зъби.
Смя се до сълзи, но ни даде пари. Вечерта ме представи на някакъв възрастен и изтупан господин, разказа му как сме се запознали и преди да си тръгне, човекът мушна в ръката ми няколко едри банкноти да съм се облечала добре. Когато ги преброих, щях да падна - бяха един милион лири (1000 марки) - толкова пари не бях виждала на едно място през живота си. На следващата вечер пак дойде, пи си няколко часа коняка, радваше ми се докато обикалях масите и пак остави милион. По абсолютно същия начин минаха десетина дни и започнах да си давам сметка, че човекът все пак ще поиска нещо в замяна на щедростта си, което няма да мога да му дам. Беше много мил, но бе прехвърлил седемдесетте и не исках да го разочаровам. Камо ли пък да вземам повече парите му. Междувременно ми бе станало мъчно за България и една вечер стегнах багажа. Прибрах в Бургас в края на пролетта. Няколко седмици щурях до припадък - дискотеката "Златната ябълка" на Слънчев бряг бе моя, приятели - колкото щеш. Парите на стареца от Перуджа обаче свършиха, а в България не можеха да се печелят, поне както аз исках.

Дипломата от техникума не вършеше ли работа?

След всичко, което бях видяла и преживяла... Но визи без покана не даваха, а аз дори не бях взела адреса на клуба. Тогава реших напук на всичко да се почерпя в сладкарницата на "Шератон" едно хубаво кафе. Но на паркинга отпред видях двама италианци с хубава кола, загледах ги и те веднага ме заговориха. Въобще не се поколебаха да ме поканят на вечеря. Приех с уговорката, че на другия ден ще дойдат с мен в посолството, за да ми направят покана за Италия.
Тогава можеше така, веднага, на място. Вечеряхме и в 11 часа им казах, че трябва да се прибирам вкъщи. Те тръгнаха към хотела си, а аз застанах на опашката пред италианското посолство и мръзнах там цяла нощ. Когато към осем и половина на другата сутрин ги видях да идват, бях най-щастливата жена на света.

После къде ви отвя вятърът?

В Таранто, в областта Пулия, на брега на Средиземно море. Мъжът, който ме покани, бе оттам, но бе женен и ме настани в хотел. Не криеше желанието си да му стана любовница, но искаше сама да направя избора. Аз категорично отказах. Запознах се с друг мъж, който само две седмици след това ми предложи брак. Беше къдрав, леко мургав, красив, с искрящи зелени очи и въобще не се поколебах да кажа "да". Нищо, че бях едва на 19 години. Харесваше ми и си казах, че мога да остана до края на живота си с него.
След година обаче бизнесът му почна да запада, той пък започна да пие, а с него и аз. Смучех по бутилка уиски на ден, пушех по две кутии цигари, надебелях. Лошото стана, когато съпругът ми започна да посяга. Така след поредния страхотен шамар си обух пантофките, взех си комплект бельо и си тръгнах. Разведохме се, както се казва, по телефона. А аз отново попаднах в нощен клуб, този път в Анкона.

Вече сте била италианска гражданка, не можехте ли да се захванете с нещо друго?

Италианска гражданка, но чужденка. Освен това какво можех да правя тогава за хубави пари, освен да бъда една добра "антреньоз"? Нямах познати в модните среди, от които тайно се възхищавах, италианският ми още не беше перфектен, да не говорим, че въобще не се бях замисляла да ставам актриса. Освен това в нощните клубове доста често се срещат богати и влиятелни мъже, жадни за извънбрачна любов. Точно на такъв попаднах в Анкона, станахме гаджета и той сам ме заведе в големия милански клуб "Уйлямс".
И за да ме държат там на работа, той пиеше от най-скъпото шампанско, харчеше милиони, като дълго не допускаше никой друг до мен. Тук, в Милано, се запознах и с първия от тримата големи мъже в моя живот, който превърна съществуването ми в приказка. Оставих нощния клуб, непрекъснато пътувахме, посещавахме само суперкурорти, въобще почувствах се богиня.

Но кога стъпихте на собствените си крака, кога заиграхте сама?

В средата на 1994 се запознах с Джузепе - племенник на тогавашния председател на Италианския конституционен съд Алдо Корасанити. Разказах му за малкия си опит като манекенка в България и той ми предложи да направим заедно модна агенция. Джузепе беше съдружник на вещия в този бизнес Рикардо Гай, но предпочете да работи с мен и го изостави. Така се роди "Beauty International Group". Аз се водех моден консултант и се занимавах с облеклото на звезди на шоу бизнеса, които идваха в Италия. Така се запознах със Стивън и Алек Болдуин, с Глория Естефан.
Направих и целия гардероб на Рики Мартин при първото му гостуване, развеждах режисьора Спайк Лий из ателиетата на Прада, Версаче и Армани. През 1998 г. на "Павароти енд френдс" пък се грижех за облеклото на Лайънъл Ричи, който много си падна по мен. Доведох в Агенцията и много манекенки, най-вече от Русия, но заради тях изведнъж се появиха много богати съдружници и приятели, включително Пиер Силвио Берлускони.

Значи в платната на кораба ви е задухал нов сериозен вятър...

Не, точно тогава се разкарахме със съдружниците ми, защото те искаха да правят каквото им скимне с манекенките, които бяха под мое покровителство. Ето защо продадох 20-те процента, които притежавах, и заминах за Ню Йорк. Там започнах работа в едно модно списание - "Style" на "Time Warner". В един ресторант се запознах със собственика на верига от супермаркети, който ме покани за уикенда на вилата си в Маями. Не беше женен и веднага приех, още повече, че тогава нямах някаква сериозна връзка. Не се върнах в Ню Йорк, на брега на морето отново възстанових формата си, ядяхме само риба, ходехме да я ловим в океана.
Освен това гледахме много кино и започнах да си мисля, че не отстъпвам с нищо примерно на Камерън Диас и мога да стоя добре пред камерата поне колкото нея. Беше краят на 1999 и съвсем неочаквано моят нов приятел ми предложи брак. Съгласих се, даже сключихме предбрачен договор, човекът преведе по сметката ми и 250 хиляди долара, щяхме да подписваме някъде след месец.
Но точно на първи януари 2000 ми се обади по телефона от Лас Вегас Лайънъл Ричи, за да ми честити Новата година. Попита ме какво правя, казах му, че ще се женя, той пък пожела да узнае дали обичам бъдещия си съпруг и какво искам от живота. Отговорих му, че не го обичам и че мечтата ми е да стана актриса. Лайънъл веднага ме покани в Холивуд и обеща да ме запише на най-добрия актьорски курс. Направи го.

С други думи отново обухте пантофките, бельо в сака и бегом. Кандидат-женихът не протестира ли?

Не, разбрахме се човешки, още повече, че според предбрачния ни договор, ако той беше разтрогнат по негова вина, трябваше да ми плати 2 милиона долара. Можех да измисля какво ли не, за да скъсаме формално в моя полза и да си получа обезщетението - в Щатите жените почти винаги имат право - но не го направих. Той пък се отказа от преведената ми предварително сума, с която успях да си платя осеммесечния актьорски курс в Лос Анджелис.

Защо не останахте да си пробвате късмета там?

Имах няколко епизодични появи в сапунки, но да се върна отново в Италия заслугата е на телевизионния водещ Джей Лено. На някакво парти се озовах съвсем близо до него и веднага го заговорих. Беше любезен, поиска да узнае как съм стигнала до Америка, попита ме какво правя и с какво смятам да се занимавам занапред. Слушаше ме внимателно, после ме погледна втренчено и ми каза, че преди да се посветя изцяло на актьорството, трябва да напиша всичко преживяно. Да съм се освободяла от него. Само така съм щяла да мога да вървя спокойно напред.
Освен това, пишейки, можела да ми хрумне интересна, оригинална идея - която е нещо рядко. Актрисите били много, а хората с идеи, които са посрещани навсякъде добре - малко. Реших да последвам съвета му, да пиша, но парите от моя бивш кандидат-жених бяха започнали да свършват. Остатъкът от тях обаче можеше да стигне за осъществяване на начинанието в Италия. Още повече, че една приятелка имаше вила в Тоскана, край Гросето, където можех да стоя колкото си искам, при това безплатно. И там се роди "Дървета без корени". Малко преди края на 2002 занесох ръкописа в РАЙ. Харесаха го и ме поканиха за наблюдател на следващото издание на фестивала в Сан Ремо.

Пак стигнахме до дърветата без корени. Но ако трябва да се разровите за корените си, така, както ги разбирате, къде бихте ги потърсили?

Може би в село Мамарчево, при баба ми и дядо ми. Там изживях най-хубавите си дни като дете, обичаха ме, задоволяваха с каквото могат прищевките ми. А и беше прекрасно да съм всеки ден с баба, следвах я навсякъде, даже дояхме заедно козите. Тя ме научи как да го правя добре, а аз после научих Теренс Хил, който в "Човекът, който мечтаеше с орлите", играе точно козар. Не бе докосвал преди това коза, въпреки че десетки пъти се бе правил на селянин от Дивия Запад.

А защо избрахте този псевдоним? И той ли има връзка със скъсаните корени?

Не, напротив. Баба ме наричаше "мишенце" и първото име, което ми хрумна, идвайки в Италия, бе Мишел. Защото Драгомира тук звучи малко зловещо - "драго" е дракон, "мира" е мушка, прицел. Най-много хората щяха да го сметнат за злобен прякор. А и аз самата никога не съм се възхищавала от името си, още повече, че цяла седмица съм носила хубавото за мен Даниела. Но дядо Драгоя заплашил родителите ми, че ще ги лиши от наследство, ако не ме кръстят на него и те ме презаписали в общината като Драгомира. Все пак в артистичния си псевдоним оставих бащиното си име Бонева, но без а-то, за благозвучие.

А имали ли сте прякор през живота си?

Да, защо? И сега приятелите ми ме наричат на шега "катер", "булдозер", "Тир", който се движи по нанадолнище, при това с 300 километра в час. Сигурно загатват за моята енергия, за амбицията ми, за това, че не се спирам пред нищо, че не се страхувам от неизвестното, че съм сигурна в избрания път и в това, че ще го извървя до край.

Нужни ли са според вас тези качества за успеха в Италия, пък и въобще по света?

Абсолютно, особено за една жена. Освен всичко останало, което тя притежава. За да ви изясня защо, ще ви разкажа следния случай. Миналата година един продуцент ме избра за главната роля на телевизионен сериал, който се очертаваше да стане успешен и стана. Дори подписахме договор за участието ми. Ден преди снимките обаче продуцентът ми обяви, че на мое място избрал друга актриса, италианка, но щял да ми плати 20 хиляди евро обезщетение. Можех да се примиря, но отнесох работата до прокуратурата. И го осъдиха да ми плати парите от договора - 200 хиляди евро.
Освен това пред съда разкрих как рекетира актьорите, как ги кара да му работят за стотинки, как ги малтретира в буквалния и преносния смисъл. И колегите веднага ме обявиха за техен рицар и защитник. Сега смятам, че занапред всички ще спазват подписаните с мен договори. Въобще, ако не иска да бъде изхвърлена бързо от тази професия, жената трябва да бъде истински мъж, дързък и предизвикателен.

Какво имате предвид?

Това, да знаеш да се оправяш и с не съвсем лицеприятни неща като например подкупи, изправяне на противника до стената и т.н. Пак ще ви дам един пример. Когато разбрах, че Мел Гибсън търси актриса за образа на Мария Магдалена за филма си "Страстите Христови", веднага потърсих начин да стигна до него. Казаха ми, че за това трябва да се дадат пари на един от италианските организатори, свързах се с него и му предложих определена сума. Категорично отказа, но когато пазарлъкът стигна до петцифрено число, прие. Мел Гибсън ме посрещна с думите, че вече е обещал Мария Магдалена на Моника Белучи.
Но изглежда си допаднахме, защото специално за мен създаде роля във филма, макар да не е кой знае каква. В замяна на това аз му станах най-близката приятелка на снимачната площадка, искаше ми непрекъснато съвети и накрая ми подари своя келтски кръст. Повече от това чисто приятелство между нас не е имало и последния път, когато се чухме по телефона, си казахме, че скоро ще се видим на снимачната площадка.

В предишния ни разговор по телефона казахте, че в живота ви има трима мъже, богати и добронамерени, които са ви помогнали много. Бихте ли казали името поне на един от тях?

Не, няма да го направя от уважение и към тях, и към мен самата. Първият бе един от най-големите италиански предприемачи в областта на телекомуникациите, вторият - същата величина във фармацевтичната промишленост, а третият - известен спортен магнат.

Имате ли рецепта за това какво и колко може и трябва да получи една жена от един мъж?

Като количество - поне толкова, колкото дава. Иначе каквото си избере - любов, пари, кариера, пътувания, даже страдания...

Ако съдя по разговора ни, вие доста сте давали...

Вие го казвате.

А коя е голямата мечта на живота ви?

Да се снимам в Холивуд и да спечеля Оскар.

Хубаво, но и малко дръзко, нескромно, даже страшничко...

Престанах да се страхувам, когато се събудих от комата в бургаската болница. А винаги може да се мечтае.

Не сте ли мислили да се задомите отново?

Не. Омъжих се още на 19 години, за да ми мине меракът...

А деца?

След Оскар-а...

А книгата ви, която ще прочета с интерес - не мислите ли да я издадете в България?

Засега не, може би в бъдеще. Но няма нужда да я четете - вие ме предизвикахте да ви я разкажа току-що.

Романът ви все пак има някакъв край, а разговорът ни оставя толкова неща без край...

Добре, тогава пишете, че романът на Мишел Бонев няма край!