Срещам се с журналистката и телевизионна водеща Аделина Радева в кафене до БНТ, за да ми разкаже за Хиос. Защо петият по големина остров в Гърция е малко познат у нас и какви тайни крие? Дали е примамлива туристическа дестинация, или има истории, които разказва само на хората, които търсят по-необикновени преживявания? Аделина Радева говори от първо лице.

Живяла съм в Гърция 11 години, там завърших и висшето си образование. За мен е парадоксално, че остров Хиос успя да ме докосне толкова много в момент, когато смятах, че съм се преситила на гледки от Гърция и когато вече се бях върнала у дома.

Хиос буквално гледа към турския град Измир – при ясно време може да се видят преминаващите там автомобили. Близостта с такъв космополитен град е изиграла огромна роля и върху цивилизационното развитие на острова.

Отидох в Хиос с една цел – да разбера защо единствено там в целия свят расте мастиковото дърво и дава смола, наричана „диамантите на Хиос“. Оказа се, че това е въпрос без отговор. Някои твърдят, че се дължи на почвата и климата, според други заслугата е на жителите на Хиос, култивирали дървото преди векове. То е от вида на смрадликата и прилича повече на храст. Расте по склоновете, на труднодостъпни места.  Полетата не могат да се „комасират“, т.е. да се обединят така, че повече хора да работят заедно. Човек може да има 5 дървета на едно място, а на друго – 50 или 100.

Често хората, които се занимават с производството на мастикова смола, взимат дърветата под наем. Работата по отглеждането им е целогодишна и много тежка, защото дърветата имат нужда от непрекъснато подкастряне и поливане, докато станат на 5 години, когато започват да дават смола. От този момент нататък трябва с метални стъргалки внимателно да се правят разрези по кората – гърците нежно го наричат „бродиране“.

Клоните са изключително ниски и криви, така че обикновено за „бродирането“ хората лежат или пълзят под тях. Познавачите следят и метеорологичните условия, защото ако е много влажно, смолата омеква и не може да бъде събирана, а ако времето е сухо – се отделя трудно. Събира се от производителите в специални складове, а след това се суши, после се измива с морска вода, отново се суши и така три пъти.  

След това идва ред на една покъртителна гледка, която може да се види в т.нар. мастикови села на острова – те са на по 800 години, създадени от генуезците, владели острова в продължение на векове – там бабите излизат пред къщите с кошовете с изсушена смола и с приспособления, подобни на куките за плетене на дантели, внимателно почистват всяко малко кристалче от примеси, преди смолата да бъде предадена за смилане и производство.  

Защо е толкова ценна мастиковата смола?

Тя е един от най-скъпите продукти още от Средновековието, а и до днес. Неслучайно, когато островът попада за известно време под османско владичество, този бизнес се дава на валиде султанката (майката на управляващия султан), за да има собствени финансови средства. Преди това генуезците вече са разработили голяма дистрибуторска мрежа. Мастиковата смола е била високо ценена в Италия, защото от нея се правели най-добрите лакове. Всички големи художници на Ренесанса са лакирали картините си с тях, а това се е правело и с ренесансовите мозайки. По онова време са запечатвали за здравина с тях и дървесината на корабите. Днес с такива лакове работи авиоиндустрията. В същото време мастиковата смола е призната от Европейската агенция по лекарствата като антибактериално и противомикробно средство, за кожни и най-вече за стомашни заболявания, помага например срещу причиняващата язва бактерия хеликобактер. Днес огромен интерес към нея има не само фармацевтичната, но и козметичната индустрия, защото на основата й се правят качествени кремове.

А аз си купих мастикова смола, за да я използвам в кулинарията. През социалните мрежи хора от цял свят си разменят рецепти с нея. Основно се добавя в сладкиши под формата на кристали или по-фино смляна, на „сол“, но може да се използва и за солени ястия. Има вкус на мастика, без да се асоциира с питието, добре познато у нас. Слага се в голяма част от луксозните марки узо. С нея се прави и „скинос“, много хубав ликьор.

Мастикова „сол“ или продукти с нея могат да се купят в старите генуезки села на Хиос, които са изумителни. Когато бях там, направих интервю с млад мъж, завършил Харвард – много актуално към днешна дата, и завърнал се в родното си място. Той става председател на Асоциацията на мастикопроизводителите. Отстояват си интересите, държат цените на световните пазари високи. Така всеки, който е решил да произвежда, знае, че няма да има слаб сезон. Така или иначе търсенето е по-голямо от предлагането. През 2019 г. на острова са произведени 240 тона смола, а заявките са били за поне три пъти по-голямо количество. Много млади и интелигентни хора започват да се завръщат на острова и да се занимават с добива на смола.

На Хиос срещнах и Леня, с която поддържам връзка до днес. Архитект с много успешна кариера в Атина, в един момент тя си събира багажа, продава апартамента си в гръцката столица и се връща в бащината къща на острова. Сега дава за осиновяване мастикови дървета.

В нейната горичка всеки, който пожелае, може да осинови дърво срещу някаква сума, а парите отиват за нови насаждения. В тази гора виждаш имената на хора от САЩ, Испания, Канада, Франция, България, които са съседи под формата на малки табелки, поставени на дърветата. Всяка година те получават продукция от своето дърво и са общност в социалните мрежи.  

Разказаха ми интересна случка – нидерландка пише на Леня в интернет, че иска да осинови дърво. Същото пожелава и неин сънародник. Оказва се, че те двамата са били съпруг и съпруга и са се развели, а сега независимо един от друг са се събрали в тази горичка като осиновители. Местните гърци, като разбрали това, били толкова ентусиазирани, че искали отново да ги оженят и да им направят хубава сватба на Хиос.  

Ако човек отиде на острова, непременно трябва да стигне до т.нар. мастикохория, това са мастиковите села, за които вече стана дума. Там животът сякаш е спрял преди 800 години. Приличат на средновековни градчета, в които всичко се случва зад крепостните стени, с малки улички, толкова тесни, че ако някой дядо е седнал на столче пред вратата си, трябва да стане, за да можеш да минеш.

В едно от тези малки села председателят на т.нар. читалище ми разказваше, че селото е толкова обезлюдено, че останалите жители помолили местен художник да нарисува образи на жени и деца по прозорците, сякаш мястото все още кипи от живот. Мастикохория са прочути и с оригиналните си мозайки, наследство от генуезците, а в тези села все още задължително има кръчма и се дават стаи под наем.

Другият район, с който жителите на Хиос се гордеят, се казва Камбос. Най-богатите генуезци са строили вили там. И до днес са запазени именията с фантастичните им райски градини с портокали и лимони, но най-вече с мандарини, и то от сорт, внасян специално от Китай по поръчка на генуезките богаташи. Хиосци се гордеят с това, че имат най-сладките и сочни цитруси, и може би са близо до истината. За да се поддържат тези градини на остров с бедни запаси на сладка вода, са правени кладенци, дълбоки колкото 9-етажна сграда, копани десетилетия на ръка.

С цитрусите се приготвят изключително вкусни сладка и сладкиши, но най-големият специалитет е сладкото от лимонови цветове. Нежните цветчета се берат рано сутрин, за да не ги изсуши слънцето, като се знае, че след това дървото няма да роди плод. Цветовете се носят в кошове от жени, които ще ги попарят, ще направят сироп или прочутото сладко от тях. Тези жени буквално оцеляват, притиснати от глобалната индустрия, но са оптимисти и казват: „Нищо извън сезона и нищо, което не е докоснала моята ръка, няма в това сладко. То е направено, за да бъде оценено от специални хора“.

Оценяват ги определени деликатесни магазини в Англия, които изкупуват продукцията, може би и поради факта, че на това място има вила, в която години наред през лятото е отсядала английската кралица Елизабет II. Вилата не може да се разглежда, но може би има сезон, в който се дават стаи под наем – вероятно са на космически цени.

В Камбос има и Музей на цитрусите, където бях изненадана да намеря български етикет. Навремето цитрусът, и особено портокалът, е бил много скъпа стока. Всеки плод е бил опакован в пергаментова хартия, често с печата на този, който го поръчва. Тези портокали са били поставяни в специални кашончета, така че да могат да издържат дългото пътуване до клиента. В музея са запазени много етикети, изписвани на езика на получателя.

Така намерих етикет с образа на Васил Левски, който е явно специална поръчка за България. Бях решила да търся в архива на Солунската митница до кого е адресирана пратката. Знаем, че тези цитруси са се продавали във Варна и София. По онова време у нас богатите хора са поръчвали по един портокал от остров Хиос като коледен подарък. Цената на цитрусовия плод се е равнявала на една надница в Европа и малко хора са могли да си го позволят.

Хиос едва ли е мястото, където човек да получи традиционни забавления. Да, има красиви плажове, многобройни хотели и места за хранене и развлечения, но там има разстояния за преодоляване и усилия, които трябва да положиш, за да откриеш ценността му. Може би точно заради това влюбването в него трае дълго.