Кристиян Шкварек - името е пътят, по който вървиш

Полският му род има герб, но той определя себе си като софиянец жълтопаветник.

Лилия Илиева 28 December 2022

Снимка: личен архив

Според Кристиян Шкварек в славянските езици, включително на полски и на български думата „шквар“, или „сквар“, означава горещина, огън. Каквато е фамилията му, такъв и темпераментът – огнен. Роден е в центъра на София. Майка му е българка, баща му – поляк. В Седмо училище най-голямата му страст били клубът по дебати и часовете по история. Летата в детството си поделял между Полша, Виена и село близо до Своге. А после завършил история в Ковънтри, Англия, и европеистика и политика – в Католическия университет в Льовен, Белгия. Кристиян е запален по конната езда, политиката и пътуванията. Пие чай, алкохол – не! По случайност или не, се срещаме на имения му ден – Кръстовден.

Истина ли е, че родът ти има герб?

Да, родът на баща ми има герб. Корените ми по негова линия са проследими до 22 януари 1531 г., когато е била една от големите битки през Средновековието – между Полша и Молдовското господарство при Обертин. След победата полският хетман Ян Тарновски заселил голяма част от воините си на новопридобитите земи в Западна Украйна. В едно от селата, кръстено на него – Тарнавица Полна (днес Станиславов), попаднали и прадедите ми – ветерани от бойното поле, изпратени по тези гранични тогава територии, за да ги бранят. Родът ни Шкварек бил аристократичен, имал герб и много земи, но през 1944 г. Сталин депортирал прадедите ми в Западна Полша, в новопридобитите от Германия територии.
И в двата ми рода имам антикомунистическа линия.
През същата 1944 година е убит прадядо ми по майчина линия, царски офицер от Втората световна война и шеф на Скопския затвор по време на Българското освобождение на Македония. И то точно на 11 септември, два дни след 9-и. Току-що се бил върнал при семейството си в Генерал Тошево. Вечеряли, на вратата се почукало. Викнали го при кмета и не се върнал. Синът му, моят дядо, тогава е бил на девет. Прабаба ми получила телеграма, че мъжът ѝ е убит като враг на народа, едва девет години по-късно.

Какво ти е приятно да си спомняш от детството си?

Родителите ми са се запознали в София в края на 80-те. Баща ми бил разделен с първата си съпруга, която заедно с двамата им синове живеела във Виена, и дошъл в България, за да прави бизнес. Срещнал майка ми и сме се родили двамата със сестра ми. И аз съм израснал между три държави – България, Полша и Австрия. Прекарвах чудни лета в селото ни в Западна Полша. Имахме стопанство с голяма къща с 14–15 стаи и много земя, която баба ми, дядо ми, чичо ми, леля ми и братовчедите ми обработват. В стопанството има 40–50 прасета, 20 крави, коне, 80–90 кокошки. И представи си ме – роден зад баня „Мадара“, в карето между НДК и Петте кьошета, как се озовавам на място, където редя бали, учат ме да доя крави, гледам как колят прасета. Возя се на коленете на чичо ми и държа волана, докато той управлява комбайна. И съм само на пет години. Или пък ловим риба от реката пред дома ни. Имаме село и в България, на 40 км от София, близо до Своге, където пък са другите ми селски спомени с българските ми баба и дядо по майчина линия. Много е хубаво едно градско дете да има село и там да прекарва цяло лято. Надявам се и моите деца някой ден да растат така. През празниците пък често ходех във Виена при полубратята ми, с които поддържам много близки отношения.

Какъв ученик беше – зубрач или имаше банда?

По-скоро бях оправен, обратното на зубрач. В гимназията се бунтувах не срещу родителите ми, както повечето деца, а срещу гимназията, срещу системата. Това беше отчасти и номерът ми да се правя на интересен, за да ме харесват момичетата, но и вярвах, че няма нужда да уча други неща, при положение че знам, че искам да се занимавам с история. Първия срок на десети клас завърших с двойки по математика, химия и физика. Едва ги направих на тройки до края на годината. По история, разбира се, имах пълна шестица.

Родителите ти как приемаха това?

Баща ми ми плесваше по някой шамар след родителски срещи, но после се радваше. Гордееше се. Той беше историк. Следвал е в най-стария университет в Полша – Ягелонския, в Краков. И ме отгледаха с дядо ми, и двамата бяха много силни мъже. Израснал съм с техните разкази за история, както и тези на българската ми баба, която е свидетелка на промените, на падането на Берлинската стена. Като дете гледах исторически филми, купувах си исторически енциклопедии. Имам забележка в дневника в училище, че в часа по физика чета учебника по история. Знаех, че това ще следвам и че другото не ме интересува. Бях тежък отворко. Участвах в Клуба по дебати в Седмо училище, защото обичах да споря. Даже спечелихме софийско състезание в Немската гимназия. В Седма гимназия впрочем учех немски, който ми е четвъртият език след български, полски и английски.

Помниш ли коя беше първата ти работа?

Да, бях на 14 години и помагах на чичо ми, който снимаше сватби и беше измислил страшна схема за летата – заставаше пред църквата „Свети Георги“ в събота или неделя с фотоапарат в ръце. И докато хората се събират за някоя сватба, той започваше да ги снима. Те не знаят, че не е от гостите. Застават да позират, прегръщат се, усмихват се. И той нащраква примерно едни 200 снимки. После, когато народът хлътне в църквата за службата, ми дава флашката от дигиталния апарат и аз хвръквам с колелото към едно фото на Пилоните, с което се беше уговорил да работят експресно. Те моментално изкарват всичките снимки. Връщам се отново бързо и ги нареждаме на един щанд срещу вратата на църквата. Чичо ми слага надпис – 2 лв. И хората, като излизат, виждат снимките си готови и си казват – е, само 2 лв. …  виж колко сме хубави на тая снимка, на онази. Купуваха като луди. Правехме по няколко сватби на ден. Цяло лято на 14 години работех това. На 15 започнах по-постоянна работа в офиса на родителите ми, които имаха фирма за врати. Продавах врати. На 17 години бях в един офис, в който се занимавахме с вкарване на база данни в компютър. На 18 заминах да следвам в Ковънтри, където учих три години, но живях общо четири. Още първата година започнах работа на бара в типичен английски пъб.

Колко ли бира си изпил?

Почти не пия алкохол, но за сметка на това съм сервирал сигурно на 10 000 души. Ковънтри е силно провинциален студентски и работнически град във възможно най-централната част на Англия и най-далече от морето, и има много от така наречените „чавове“, тоест английски батки. Охрана имаше само в петък или събота, когато правеха дискотека. През останалото време – не. Случвало се е в сряда вечер на бара да сме аз и две колежки. И какво правиш, ако някой метне чаша или шибне колежка по дупето? Ако се обадиш на полицията, ще пристигнат бързо, но дотогава… Сигурно 20 пъти ми се е налагало да се бия с английските чавове. Повечето пъти съм бил набиван, но и това изгражда. Англия беше доста формиращ момент в живота ми – за първи път живеех сам, работех сам, биех се сам. Всъщност отидох заради приятелката ми от гимназията, която много искаше да следва в Ковънтри заради добрия факултет за медии и комуникации. И макар да бях приет в по-хубав университет, избрах да уча в Ковънтри, за да отидем заедно. Но не съжалявам.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР