Патология на очакванията

Аз съм на 24 – достатъчно млада, за да ми предстои всичко значимо, и достатъчно зряла, за да правя разлика между значимо и „о, ужас, той не ми се обади“. Всъщност тегобите на дезориентираното сърце са зад гърба ми, мъдро повити от опита на моите 24 години дотук

Мила Солунска 05 May 2021

Снимка: unsplash

Аз съм на 24 – достатъчно млада, за да ми предстои всичко значимо, и достатъчно зряла, за да правя разлика между значимо и „о, ужас, той не ми се обади“. Всъщност тегобите на дезориентираното сърце са зад гърба ми, мъдро повити от опита на моите 24 години дотук.

Аз съм пораснала, стабилна, здраво стъпила на земята жена. Мъжът до мен е онзи, когото търсех. Любовта в сърцето ми е онази, която заслужавам. Животът тече по план... Ще си направим три деца, ще гледаме лабрадор, ще засадим люти чушки на балкона, аз ще готвя, той ще оправя колата, ще спорим за цвета на плочките в банята, но за децата винаги ще сме на едно мнение. А когато те пораснат, ще разлистваме албуми със снимки и ще казваме: „Вижте, вижте мама и татко, преди да се срещнат. Невероятно е, че някога сме живели поотделно. Добре, че всичко се нареди...“

Така си представях живота. Дълго време изглеждаше, че на 24 вече ще съм голяма и достойна за него. Узряла. И срещната.

Е, днес съм на 42 – достатъчно млада, за да не знам кога ще ми дойде редът за ваксина, и достатъчно зряла, за да се усмихвам снизходително на горните редове, без дори да ми е тъжно. Тегобите на сърцето имат съвсем друг характер, колкото до ориентацията в живота – изобщо не съм мръднала... тя все още ми липсва. Къде отивам, в какво се превръщам, какво искам, какво мога, какво си струва, за кого си струва. На 24 бях по-наясно с живота, Вселената и всичко останало. Разбира се, в илюзиите си.

На 42 мъж до мен няма и не знам дали заслужавам изобщо любов. Любовта, великата. Любовта, жестоката. Как да вярвам в нещо толкова себично и проклето? Наистина, с какво съм я заслужила?!

Така де, на 42 с любовта се гледаме строго, а с мъжете – отдалеч. И без мъж отглеждам лабрадор и люти чушки. С ремонтите на колата не е лесно, но пък плочките в банята са изцяло по мой вкус. И детето си гледам без мъж, а когато му показвам снимки, обикновено се смеем: „Гледай, гледай майка ти на 24. Язди еднорози и вярва в падащи звезди...“

Вече съм на 42 и знам, че животът никога не тече по план, никога не се подрежда. Подреди ли се, лошо. Значи идва цунами... Ако искаш да го подредиш, приеми хаоса за ред, а несигурността – за подарък. Защото само те са ти сигурни. Очакваш ли лесен танц, те изхвърлят от дансинга. В състезателната програма участват само хора с тежки травми и леки сърца. Балансът е труден, но никой не ти е обещавал нищо лесно. Лесно е било само в твоя детски списък с очаквания.

Очаквания. Болестта, която ни разболява още в най-невинните години. Язвата на израстването. Туморът на щастието. Не го ли оперираш навреме, трудно порастваш истински. И чакаш 24-годишното си съзряване цял живот. Докато не разбереш, че очакванията са те ограбили повече от разочарованията. Те не позволяват да се рееш, а само когато се рееш, откриваш, изненадваш се, растеш.  

На 42 успях да се излекувам от очаквания. Останаха обаче някои дребни илюзии. Например дълги години купувах коледна елха с мисълта, че за последен път го правя сама. И не защото не мога да нося тежко или ме е страх от иглички. А защото Коледа, пролет и петък вечер трябва да се посрещат от двама. Така прекарах години в тъга и тревожно очакване. В илюзията, че непременно имам нужда от онзи, с когото ще идем заедно на пазара и заедно ще натоварим празника в моята малка кола. А после ще се приберем и ще практикуваме семейност по всички прекрасно клиширани начини. Коледи, комбита, семейни албуми, ваканции, споделени планове и споделени отговорности. Цял свят от семейни атрибути, от които страдах, че съм лишена.

Идваха. Не един, не двама. Търсещ човек съм, потърсих на много места. Намерих. Раних. Раниха ме. Продължих.

Миналата година със сина ми отидохме и купихме изкуствена елха. За да не се налага всяка година да ходя сама до пазара. За да тегля една на тъпата илюзия. Че не мога сама. Че съм сама. Че дръвчето ми си няма двама. С детето купихме елхата и изобщо не ми домъчня. Когато трябва, мъжът ще е тук. Дали ще е този, когото очаквах, едва ли. Но елха ще има, любов също. А танцът ще е на 24-годишни сърца. Кога ще стане, не само че не зная, но и вече нямам нетърпение. Докато стане обаче, може да има много празници и аз няма да ги убивам нито в илюзии, нито в бездействие, нито в тъга.

На 42 съм и от 15 години гледам детето си сама. Това не влизаше дори в алтернативните сценарии. Ако някой ми беше казал, че така ще се случи, щях да плача, да протестирам. Случи се и макар често да плача, всъщност съм благодарна. Изпитвам гордост, защото вече 15 години показвам на сина си, че колкото и да те спъват мазолите, танцът трябва да продължава.

Да, понякога боли. Дълги години отглеждах тъгата, че със сина ми нямаме семейство. Страдах, падах в чувство за вина и в отчаяние. Без да си давам сметка, че ние сме семейството. И че очакванията ми са се случили по неочакван начин. Излекували сме ги с чиста, питателна реалност. Напълнили сме дома си със семейност. Повили сме пътищата със семейност. Нямаме очаквания за утре, вярваме единствено, че семейството е онова, заради което си струва да сме по-силни от очакванията и по-смели за неочакваното. Нашето семейство. Може би различно от вашето. С други семейни атрибути. Но по състав – същото, ако не и по-добро. 100% любов.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР