„Слънцето в нас”: Страстта й отива на Жулиет Бинош

Една жена търси истинската, безкомпромисно страстна, абсолютна (и абсолютно невъзможна) любов – най-старият сюжет на света. Френският филм „Слънцето в нас” на режисьорката Клер Дени изпълва сетивата ни с горчиво-сладък вкус, а ние обичаме тази комбинация. Вече е в кината.

Ирина Иванова 15 септември 2018

С жадни очи, къса – наистина къса! - пола и ботуши тип чизми на висок – наистина висок! – ток, Жулиет Бинош, в кожата на героинята си Изабел, върви бавно из парижките улици в очакване на голямата, истинска и т.н., знаете за какво ви говоря, любов. Ето така се ражда бавният и блуждаещ ритъм на този камерен филм, който ритъм обаче непрекъснато ни държи нащрек. И не с някакви особени монтажни връзки или драматургични обрати, а просто защото самата Изабел е нащрек – винаги с очи, вперени в следващия ъгъл, зад който може изведнъж да се покаже новата любов и този път тя ще е отнасяща, силна, истинска, ще я накара да забрави, да се забрави... Позната история, нали?

Изабел е художничка. Разведена, с дъщеря и няколко любовници, включително и бившия й мъж. Тези любовници обаче... Единият е прекалено арогантен, другият – твърде раним и несигурен, третият пък вече й е чужд. Всичките са уморени, обвързани, неособено доволни от себе си и живота си и при всички положения неспособни да се отдадат напълно и изцяло на връзката си с Изабел. Тя сама отива при тях с униформата си на жена, готова на всичко в името на любовта (късата пола и чизмите са точно това в този филм – униформа – и й стоят убийствено на Бинош, за което й се покланяме доземи), а тези нейни мъже са толкова вяли, хлъзгави, шикалкавещи, егоцентрични, отегчени и отегчителни... Изабел играе ва банк и не обича да й дрънкат глупости, поради което си тръгва от всеки от тях, обръщайки жадния си поглед на сърна с лека усмивка към следващия мъж. За да преживее следващ малък апокалипсис. И пак, и пак... Приказка без край.

Обичам Бинош. Заради дързостта й да не се крие зад маската на ботокса, да се снима гола, нищо че не е на 20, и да изглежда страхотно, нищо че не е на 20. Но най-вече заради актьорската й енергия и съхранената й актьорска наивност. Ще ги видите в многото едри планове, от които е изтъкан този филм. Толкова е красиво да гледаш жена, която е приела това, което е и дори това, което не е. Превъзходна, без да е примадона! Това е Бинош. Искам като нея.

Действието на филма се развива в Париж и от време на време режисьорката Клер Дени („Шоколад”, но не онзи с Бинош, „Добра работа”) ни подсеща за това. Невъзможната любов е още по-невъзможна в Града на любовта, защото обляната в светлина Айфелова кула привечер винаги ти напомня за мечтите, които реалността няма как да ти осъществи.

Гледах „Слънцето в нас” с голямо удоволствие – заради Бинош, заради Париж, заради честността, с която филмът ни гледа в очите и не си позволява да ни баламосва със сладникави клишета. Дори заради глуповатата, но важна роля на Жерар Депардийо.

„Дали съм влюбен? Да, след като пиша” – казва Ролан Барт, по чиято книга е написан сценарият на филма. Да, това е същият Ролан Барт – философ, критик, семиотик, близък на Жан-Пол Сартр. Не знаех, че е писал и романи за любов. Цитирам го, защото думите му сякаш в пълна сила важат и за Жулиет Бинош. Навярно ако и нея я попитат влюбена ли е, и тя ще отговори като Барт: Влюбена съм, след като играя!

Блясъкът в очите й казва точно това.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР