Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през последните седем дни

Адриана Попова 16 септември 2018

"Прегръдката" на Ода Жон

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова и "Нейните 7"

Морето е като напечена от слънцето круша – зряло, топло и сладко. Гладко. След като целия август беше емоционално нестабилно, сега излъчва лека тъга, която сутрин се стеле над водата. Опадат и последните ветрила на сърфовете, едно по едно, започнало е обратното броене към зимата, в което ще се включат и листата на дърветата.

На брега на Варвара, сред жълтите бали слама, стои бронзовата скулптура на Ода Жон „Прегръдката“, вдъхновена от Пиета. На фона на морето двете фигури не излъчват драматизъм, а нежност. „Прегръдката“ ще потегли към четири други адреса, София, Вазовата екопътека и... Предстои да разберем. Наблизо все още има каравани. Обитателите им редовно биват питани от приходящите „къде е статуята“. Мнозина гледат „Прегръдката“ в гръб. И така изглежда красива, а бронзовият воал – прозрачен.

Сутрин на пристанището в Царево рибарите продават паламуд. Местните наричат черноморските братя на рибата тон паламиди и ги затварят в буркани с кисели краставички. Велик деликатес, който върви страхотно със спагети. В празнични дни цените на паламуда скачат с по два лева, никоя лодка не продава по-евтино. Купувачите сме съгласни и на това. Не е лесно да излезеш в морето по тъмно, с цялата му влага и чернота, и да изкараш риба от него. Не всички успяват. Нашият приятел Г. е притеснен, че дни наред не хваща нищо. Ще ходи да пали свещ в черквата. Човек се моли за какво ли не, но само рибарите – за риба.

Две възрастни царевски госпожи се срещат на улицата. Още са с широкополи летни шапки на главите. Разговарят за лютеници и сладка. Трябва си, казва едната, зимата е дълго нещо.

С романа „За благодарността като изгубено умение“ Алекзандър Маккол Смит продължава поредицата си за Изабел Далхаузи, шотландка, богата наследничка, която може да си позволи да се занимава с издаването на списание за приложна етика, също така от време на време да купува картини от аукциони, деликатна жена, която има дете от по-млад от нея мъж, Джейми, музикант, ужасно красив при това. Изабел го обича и му се наслаждава. Опитва се да не забелязва повдигането на веждите от страна на хора, които очевидно се впечатляват от разликата във възрастта им. Благодарна е за това, че има Джейми в живота си. Спомня си как като студентка е имала съквартирантка, която спяла с боксерките на отсъстващия си приятел под възглавницата. На Изабел не й се налага да спи с боксерки и тя го оценява. Опитва се да не мисли за неприятностите, защото неприятностите винаги ни заплашват. Може би Изабел може да се замисли дали Джейми е наистина толкова идеален. Образът му стои някак на дефокус, винаги толкова мил, толкова всеотдаен, толкова удобен. Той е предложил брак на Изабел, но дали причината не е в това, че като малък към картофите му е имало само кайма, а сега към картофите му дофиноаз има пушена дива сьомга и зехтин с трюфели, защото Изабел е богата... Дали в сърцето му все още не стои една друга жена, която той е обичал преди Изабел... Изабел предпочита да благодари за това, че Джейми сега е до нея. „Благодарността, каза си тя, беше забравено умение. Хората приемаха нещата, считайки че имат права над тях, и бяха забравили как да изразяват уместна благодарност.“

И сега, поучавайки се от тази най-деликатна героиня на този най-деликатен автор (наистина харесвам това у Маккол Смит, както и финия му хумор), решавам да съм благодарна – за това че успях да видя есента на морето. И рибарите, които излизаха от него с подарените им от вълните паламуди. И красивия бронз на Ода Жон. И за бутилката вино от „Малката звезда“, която си купихме на връщане от морето. И за това, че успях да забравя за малко за неприятностите, които, както казва Изабел, винаги предстоят. Както винаги мръква. За нещата преди мръкване трябва да сме благодарни. И колко жалко, че не съм героиня на роман и още по-малко – специалист по приложна етика. Може би тогава щях да мога да изпитвам благодарност постоянно. А сега мога за малко, както се случи сега.

 

 

Да не забравя да благодаря и на Таралежков за песента.

„А лятото е само наужким,

замирише ли на печени чушки.

Пейзажа газим с мокри обуща

и бързаме да ги събуем вкъщи.“

Това беше моята седмица на благодарността. И пак съм по-напред от американците, които са й отделили само един ден.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР