Това е историята на Венсан Винел, изоставено полусляпо дете от България, на когото съдбата се усмихва в лицето на осиновилото го френско семейство. Венсан се превръща в звезда, когато, вече 17-годишен, френската публика го чува да пее от телевизионния екран. Момчето, чийто живот досега е като илюстрация на поговорката “Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет”, ще гостува във Варна за фестивала Варна Лит (30 май-2 юни), за да представи книгата си “Да излезеш от сянката” (ИК “Колибри”), написана с искреност и чувство за хумор. „С цялата си възможна убедителност ще кажа на всички – пише в нея Венсан - които се смятат за твърде ниски, твърде дебели, твърде грозни – спрете да се самосъжалявате! Не, не сте такива, каквито сте се надявали да бъдете, но ако все пак притежавате някакво предимство, някаква дарба, не я изпускайте!”

Венсан Винел, „Да излезеш от сянката“, издателство „Колибри“, откъс

Преди точно една година пеех по гарите. Сядах пред пианото, което Френските национални железници бяха оставили на разположение на желаещите, за да видя как звучат песните и скечовете ми. Беше нещо като crash test – или го минаваш, или си заминаваш. Но за мен най-важното беше чрез музиката и хумора да предложа на хората малко отмора и като си тръгнат, да си кажат: „Хубаво си прекарах, изкефих се, яко беше“. Някои си изтърваваха влака, за да останат малко по-дълго да ме слушат, и това бе за мен най-прекрасната награда.

Не се стремя да се прославя. Интересува ме само едно – да предам на хората страстта си към музиката, да ги накарам да я почувстват, да им доставя радост. През февруари 2016-а на гара „Сен Лазар“, докато с приятелите ми правехме medley от заглавията на Сиа, бях далеч от мисълта, че след края на изпълнението ни ще ме заговори една млада жена и че няколкото думи, които ще произнесе, ще променят коренно целия ми живот... Това стана в рамките на една година. Сега, когато пиша тази книга и макар че продължавам да пея по гарите, като по чудо се намирам на осминафинала на предаването на TF1 The Voice: Най-хубавият глас. В началото на това приключение бяхме сто и петдесет кандидати, подбрани от четирите краища на Франция. Преди голямата вечер, когато най-после се озовахме на сцената срещу Флоран Пани, Зази, Мика и Мат Покора, всеки от нас бе преминал през три етапа, три кастинга, по време на които всички рискувахме да бъдем отстранени преди Деня с главно Д, деня на първото излъчване. Регламентът ни беше известен: ако по време на изпълнение нито един от четиримата участници в журито, седнали в големи кресла с гръб към сцената, не натиснеше копчето, за да се завърти и да види кой пее, певецът биваше елиминиран. Всички кандидати бяха решени да стигнат възможно най-далече и да прелъстят поне един от членовете на бандата на четиримата. Всъщност идеалното би било всички да се обърнат и певецът да избере с кого от тях ще работи впоследствие, кой ще му стане coach. Но голямата мечта на сто и петдесетимата кандидати беше да последват примера на Слиман или Кенджи Жирак и да станат големите победители в The Voice. По време на кастингите „на тъмно“, наречени така, защото членовете на журито виждат певците едва когато се обърнат, конкуренцията беше жестока, понякога убийствена, нищо не беше предварително спечелено. Ако на моите двайсет години преминах кастинга „на тъмно“ – добро попадение като название, що се отнася специално до мен, който съм с увредено зрение!, ако по време на двубоите успях „да изляза чист от водата“, супербитките, последният вокален сблъсък преди преките предавания, ми бяха голям тормоз! Трима кандидати щяхме да се състезаваме и след като всеки изпееше песента си, двама задължително щяха да си тръгнат. Тази вечер, за която ще разкажа по-нататък, минах на милиметър от елиминацията... И все пак днес се намирам на завоя преди последната права, тази, която предшества финиша и може би, кой знае, най-голямото признание.

Никога не съм вярвал в случайността, винаги съм бил убеден, че някой ден ще ми се усмихне късметът и талантът ми ще бъде признат, но кога и как? Това е дълга история...

* * *

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България. Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им. На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. „Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете...“