Докато я слушам, си мисля, че животът й по принцип е някак турбулентен и не й спестява екстремни изживявания. Преди година и половина Лорина губи и баща си – в резултат на тежко и продължително сърдечно заболяване. И понеже тя е изключително директна, бързо се пали и хич не премълчава („Аз ако премълчавах и преживявах всичко вътрешно, щях да съм се разболяла от рак досега“ – казва ми после), веднага разбирам, че репликата, която най-силно ненавижда е: „Такъв е животът!“ Настръхва като котка, буквално излиза от кожата си. „Ти какво, мислиш ли, че не знам!“ – отговаря вече много ядосана.

Лорина сама определя себе си като „избухлива“ и „нервак“. Обича да е много заета и й харесва, че животът й не се поддава на планиране. „Не знам какво ще правя утре, да не говорим за вдругиден! Понякога изведнъж така ми се струпват ангажименти, че чак в края на седмицата успявам да си поема въздух и си казвам: Боже, какво беше това!“

Но истината е, че през изминалите три години в живота на момичето, което – уверявам ви! – отлично знае кога и как да ви каже „да“ и „не“, е настъпила една голяма, основна, земетръсна промяна. И тя се нарича ЛЮБОВ. „Дори ей сега животът ми да свърши (нивото на реката от сълзи в очите на Лорина рязко се покачва – б.р.), аз ще съм щастлива, защото ще знам, че съм имала най-важното – че съм била обичана, пък дори и да е било за един миг“.

За голямото пътешествие, което я променя завинаги, и за новата любов, която я кара да се чувства по-жива от всякога, какво е нейното икигай и как се поддържа „презокеанска“ връзка, за ангелите, които я пазят, и за красотата, която ще спаси света (или поне нейния свят) – Лорина Камбурова пред EVA. Ами истина е – невъзможно е да не се влюбиш в нея.

Лорина, какво се промени през трите години, които ни делят от предишното ни интервю?

Самата аз се промених. През ноември миналата година се прибрах от едно много дълго пътуване в Америка. За 20 дни имахме 9 полета, буквално кръстосвахме из Щатите – от Ню Йорк до Ню Орлиънс, през Лас Вегас, Колорадо, Сан Франциско...

Вие сте ти и приятелят ти Георги, предполагам...

Аз и Георги, да. Та това пътешествие много ме промени, защото и аз като повечето хора искам да обиколя света, но винаги съм си мислила, че има дестинации, до които никога няма да стигна. Америка беше за мен такава дестинация и това, че ми се случи, ме накара да се чувствам така все едно съм направила нещо непосилно. Направо ми поникнаха криле. И не защото съм обсебена от Холивуд да кажем, не. Исках да усетя най-вече две неща – природата и музиката на Америка. Особено Ню Орлиънс ми беше голяма мечта, люлката на джаза е все пак. Там за една нощ можеш да чуеш 15 различни групи! Беше толкова яко! Освен това видяхме толкова неща, не знам откъде да започна – изгревите и залезите на Гранд Каньон, където си представям, че още витаят духовете на индианците, Седона, където се смята, че са кацали извънземни, защото има невероятни червени скали, които нямат нищо общо с пейзажа наоколо, цели полета от кактуси в нищото. А Лас Вегас колко е интересен! Пътувахме по Road 66, първата магистрала в Америка, където спираш да си купиш хамбургер и виждаш коли от хиляда деветстотин и някоя си година, запазени и изложени в някакъв автопарк, или най-стария „Харли Дейвидсън”, или кафене, което работи от 1915 г. до наши дни. Запазени са старите пътни знаци, които са ни така добре познати от филмите, рекламите и клиповете. Това е народ с 200-годишна история, който си я пази обаче сто пъти по-добре, отколкото ние с 1300-годишната. Поддържат всичко и правят от него бизнес, пари.