Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през последните седем дни

19 March 2017

Варненският плаж

Снимка: Елка Влаховска

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Елка Влаховска и "Нейните 7"

1. Морето през зимата винаги ме очарова, макар че толкова рядко ми се е удавала щастлива случайност да го видя в този сезон. Хората, които живеят там, едва ли ще оценят тръпката на безметежност и чувство на свобода, която изпитвам аз, пришълецът, при вида на пустия плаж. Имах късмета да бъда в командировка във Варна, обявена за европейска столица на младежта за 2017 г., за анонсирането на музикалното събитие на MTV у нас. В края на зимата Варненският плаж, където през юли ще се изграждат мега конструкции за сцената и екрани по протежението му, е празен и тих. Сядам на пясъка, гледам вълните, вслушвам се в себе си и в този рядък и ценен миг на изживяване на парченцето slow life усещам ритъма на живота.

2. Всяка сутрин на мрачната седмица в средата на март минавам покрай един любим мой храст. Чакам с огромно нетърпение да видя златните му камбанки, които със своя яркожълт цвят винаги ме карат да се усмихвам. Хайде, хайде, подканвам го наум, но пъпките стоят затворени. Зная, че изведнъж ще избухне, но кога? Така бях нетърпелива и като майка – ох, защо не поникват горните зъбки, хайде, кога ще проходиш, няма ли да се научиш най-сетне да си оправяш стаята и... още хиляди „защо“, „хайде“ и „бързо“! Сега имам малка красива внучка и вече не бързам. Зная, че бебето, точно като жълтия храст, чака своето време и вярва в собствения си ритъм. Неотдавна научих, че храстът се нарича форзиция, но какво значение има това?

3. Спасяването на кралицата – така наричам мисията по събуждане на най-капризното мое цвете – гарденията. През цялата зима на ниски температури бодро държеше изправени гъстите си зелени листа, а сега изведнъж предпролетно клюмна вместо да разцъфти. Заравям се във всички възможни интернет форуми и съветите звучат като заклинания, най-абсурдното от които е да забия в почвата на саксията ръждив пирон. Доверявам се на „градинарските шамани“ и следвам съветите им. Отивам на пазара „Д. Петков“ и купувам специална почва за азалии – гардениите обичали кисела почва. След работа, вървейки по „Графа“, намирам ръждиви пирони, защото вкъщи естествено не открих. Забивам ги – сигурно трябва и да изричам някакви заклинания, но не ми идва нищо наум, а и у дома започват да ме гледат подозрително. Наръсвам супена лъжица биотор, и с това се сдобих предварително, преварявам вода, оставям я да се утаи (цветето обичало мека вода) и в нея капвам точно три капки оцет. Е, добре, каквото и да казват за лозето, тази работа „с мотиката“ вече я свърших. Но май ще трябват и молитви. Някой да знае как е подходящо да се говори с гардении? Или да яхна метлата и да отскоча за помощ до „Хогуортс“?

4. Закъснявам след работа и в главата ми като натрапчив електронен бийт звучи: Какво ще вечеряме? Да не го изписвам отново, но си представете, че се повтаря и повтаря и умът ми не може да излезе от това. Оглеждам отворените още магазини, но по това време има само фъстъци, алкохол и цигари, и тук-таме по някой сникърс или нещо още по-трайно и добре опаковано. Защо не купих поне хляб сутринта? Е, добре, ще поръчваме по интернет. Но до поръчка не се стига – вкъщи ме очаква готов омлет с гъби. Мъжът ми помислил за мен извън обичайния начин на мислене на мъж за жена. Изненадваща радост е да се почувстваш отново като дете, за което някой се грижи!

5. „Телефон все ни свързва, телефон ни дели“ - припомням си тази песен на Васил Найденов още отпреди времето на айфоните. Уговорили сме се с приятeли, с които отдавна не сме се виждалида излезем вечерта навън. И след бърза размяна на „Какво става в работата?“ и „Как са децата?“ започва едно снимане и постване в социалните мрежи на всичко, което се случва на масата. Дали нямахме нужда от малко по-интимно преживяване? Вместо удоволствие тази среща ми носи неясно чувство на раздразнение и умора.

Заричам се следващия път просто да се уговорим всеки да си ходи където си ще и през фейсбук да си казваме от време на време „Наздраве“!

6. Тази седмица се върнах в едно забравено топло усещане за домашна кухня с уханието на топъл хляб, с незлобливи шеги и смях, със споделена радост да правиш нещо с хора, които обичаш. Не, не готвихме с децата у дома, а правихме козунаци с колегите в импровизиран уъркшоп в пекарната „Хляб и Soul”. За това как Стаси и Стефи ни учиха как се месят Великденски козунаци с квас ще разберете на страниците на сп. EVA. А усещането колко е хубаво да чувстваш колегите си като семейство ще запазя за себе си.

7. „Просто започни историята и тя ще те отведе до своя край“ - казва мотивационният треньор Юли Тонкин на двудневния семинар „Животът е сцена“. Една от задачите е да излезеш на сцената пред непознати, произволно избрани двама от тях да ти дадат по една дума и ти да разкажеш импровизирана история. В нея трябва да намериш място на тези две думи и когато публиката ги чуе, ще те аплодира. Мислите, че е лесно ли? Ами опитайте със съчетанието „хирургия и пералня“, с „мотика и подметка“, с „хеликоптер и тоалетна чиния“. Какви смели хора – не само излизат на сцената, но и наистина съчиняват история. Аз не се престраших, с извинението пред себе си, че нали уж всеки ден пиша истории, това ми е работата. Но ето, попадам в капана на ден, в който концентрацията ми напълно отсъства, а спешно трябва да предавам материал за броя. И познайте какво изниква в ума ми? „Просто започни историята!“

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР