Писмата

На дъното на кутията, старателно събрани в купчинка и вързани с ластик, лежат писма без подател. Няма нужда да гадая от кого са

Катерина Павурджиева 26 July 2012

Катерина Павурджиева е психотерапевт с многобройни специализации в чужбина и дългогодишна практика в Швейцария и Италия. Има студио за йога и психотерапия, в което съчетава модерната западна психология с техники от йога и медитация. Повече за нея – на www.yogaipsihologia.com

Имам етаж от къща във Велико Търново. През февруари се спука тръбата на съседите отгоре и аз потънах във вода в буквалния смисъл на думата. Тя почти веднага замръзна и домът ми се превърна в ледена пещера, в която беше невъзможно да се живее. Наложи се да се махна оттам. И да чакам. Пролетта...
През май къщата се размрази и започна голямото прочистване и изхвърляне на унищожени, мухлясали и вече неизползваеми вещи – мебели, килими, дрехи... какво ли не. Дойде ред на килера – документи, архиви, остатъци от миналото. Сред тях - стара картонена кутия с писма. Много писма: от родителите ми, братовчеди, приятелки от детинство, други, които не помня. Снимки, картички от морета, планини и долини, които днес са неразпознаваеми. Художествени поздравления за Нова година, Осми март и други подобни...
На дъното на кутията, старателно събрани в купчинка и вързани с ластик, лежат писма без подател. Няма нужда да гадая от кого са. Красивата, грижовно изпипана, специфична калиграфия може да е и е само на един човек.
Свива ме под лъжичката.
В бурния си живот пребродих много чужди земи, живях в шест страни на три континента, осем града, двадесет и шест различни къщи... Истинско чудо е, че тази кутия е оцеляла.
А още повече тези писма.
Поглеждам ги с опасение. Леко влажни, тук-там размазани, слепнали се от влагата. Там са.
Решавам да ги оставя на слънце, за да изсъхнат, а после ще видим.
Потъвам отново в къщна работа...
Следващият ден е неделя. Невероятно тихо. Зелено. Слънчево. Припяват синигери. В далечината се чуват камбаните на Патриаршеската църква, а долу, по магистралата, от време на време профучава някой камион. Изпищява локомотивната свирка на влака за Казанлък. После пак настъпва тишина.
С чаша димящо кафе се настанявам на терасата, мислейки си как ще поседя час на слънце, след което ще продължа започнатото от предния ден. Отпивам блажено – кафе с мед. Откъде се бях научила да пия кафето така?
Нямам отговор.
Виждам купчината писма и решавам да отворя някое напосоки...

„София, 3 февруари 1985,
...Защото може би скоро няма да стана горещ или може би съвсем ще изстина… (Истина)
...Намерих у нас един шоколад, един списък на приетите студенти от 1983 – твоята година, писма, неизпратени до теб и едно до майка ти, една глава от един незапочнато-недовършен роман…
…И понеже бих искал да ти честитя един нов живот, една Нова година, ти пиша…
…пожелавам ти да възприемеш четирите истини на Будизма и осемкратния път.. като това не е религия, нито философия…”


Още в средата на писмото гърлото ми се беше сковало, нещо тежеше в сърцето ми, а очите ми пареха. Стигайки до посланието за Буда, възкликвам от изненада – това послание отпреди близо 30 години днес е моята реалност! Без да съм запомнила откъде е тръгнало…
Започвам да разтварям писмата напосоки, внимателно изваждайки ги от пожълтелите пликове. Чета лакомо, жадно и прекрасни думи се изливат в душата ми. Днес от позицията на препатилата ми зрелост разбирам и ценя всяка мисъл, написана в тях, деликатния изказ, метафорите, идеите, хумора, който ме разсмива с глас, фините изображения с молив тук и там между редовете. Непрекъснато нарастващо удивление завладява душата ми: как е възможно едно момче на 19 години да е писало по такъв мъдър и зрял начин? С толкова топлина, грижа, обич и чувствителност? Къде съм гледала? Писмата на другите му връстници бяха горе-долу едни и същи: „преместиха ме в нова рота”, „дадоха ми отпуска”, „чух се с…” „имаш ли вести от...”.
А в тези писма чета: ”...слушам новата „тава” на Parsons и чакам всички камъни от сърцето ми да се строполят надолу в бездната…мисля си за всички мои приятели и познати, всеки от които обичам някак…след около час ще пия шампанско, ще вдигна чаша за щастието човешко и знам, че ще го имаме…
Някъде от дълбините на съзнанието ми се надига музика – така силна, че чувствам как кулминацията й ще отвори душата ми и всичко в мен ще излезе с вик навън…
Знам, че всички люде в този час ще забравят злото и лошото…
Знам, че свободата на чувствата ще вземе връх в момента, в който фойерверките ще се разпръснат в небето и от черно и тъмно то ще се просветли както сиянието на Щастието…
Не мога повече да пиша, нещо влажно има в очите ми…
Щастлива Нова година….”


Огромна тежка вълна се стоварва в душата ми. Плача. Дишам дълбоко. Пак плача. Вземам всичките писма – 53 на брой, подреждам ги хронологично и започвам отново да чета.
Забелязвам, че денят е привършил, едва когато ми става студено. Слънцето отдавна е минало на запад, зад хребета. Кафето е недопито. Работата – несвършена…
Замислям се.
В живота ми има немалко бурни страници.
Дълго живях в плен на фалшивия блясък и слава. Чрез тях осъзнах какъв е смисълът на съществуването ми.
Прекосих страданието – и моето, и това на другите. Усетих тежката цена на живота.
Изстрадах самотата. Така отвоювах свободата си.
Водих битки със себе си и победих. Но през цялото време сякаш имаше малки дребни неща, които ме пазеха като невидими ангелчета.

Оглеждам се около себе си и започвам да виждам. Кафето с мед – негова приумица, която много ми хареса навремето и направих своя привичка… Музиката, която обичам да слушам и от която все още пазя многобройни записи… Колекцията от научна фантастика в библиотеката ми… Малкото дървено огледало, което обиколи заедно с мен света... Часовникът на верижка, с който много се гордея и днес… Гривната от нефрит, удивително как оцеляла през десетилетията и предизвикваща завистливите погледи на познавачите. Първото издание на „Скитникът евреин”… Около мен е пълно с белези от присъствието на този човек. Незабравени, живи, свежи и пълни с младежка енергия.
Съзнанието ми продължава да сочи с пръст – ето удоволствието от красивите неща, без значение дали е красиво изписан лист хартия с цветен химикал, или изтънчена миризма на японски парфюм… Галериите и музеите – кой ми „разказа” изкуството и ме научи да го ценя? Филмите и постоянният ми стремеж да не изпускам cult явленията! Дори пристрастеността ми към джинсите! Тук се усмихвам. В ония години да имаш оригинален Levis си беше статус!... Любовта ми към бурите и дъждовете и онова особено настроение, в което изпадам всеки път, когато загърми…
Но… и страхът от самотата… Това също беше споделено. И аз като него бягах, докато накрая не се сприятелих със старата вещица и нещата си дойдоха на местата. Както пак той ме съветваше…
Разтърсена съм!
Каква невероятно дълбока следа могат да оставят хората в нас, без дори да го съзнаваме! Навремето аз просто бях желаният събеседник на това момче, което трудно изживяваше мъжката си трансформация. Един адрес, едно име, един образ, с който той водеше своите проникновени монолози и чрез който се опитваше да не загуби усещането за реалност. Мисля, че е знаел, че не го разбирам. Едно-две оцелели мои писма до него звучат по детски глупаво и наивно. Но той е продължавал да пише. Самото писане е било неговата нишка. И днес тези невероятно мъдри и проникновени писма звучат с още по-голяма сила и отекват в цялото ми същество като камбаните на търновската църква.

Когато в първия работен ден потеглям отново към София, писмата, подредени и вързани с ластика, стоят на седалката до мен. Поглеждам ги от време на време, все едно там седи стар и любим другар. Усмихвам им се и им се радвам. Така, както се радвах и на спомена за този човек. Нямах идея какво се е случило с него и не бях сигурна дали искам да знам. Беше ми топло и пълно от онова, което осъзнах, че нося със себе си от него. Завинаги!
Така, както съм разнасяла и ще продължа да разнасям писмата му…

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР