В един от разказите в сборника на Велина Минкова „Бразилски храст“ (издателство „Колибри“) харизматичен грозник разбива сърцето на героинята й, която има доста общо със самата авторка – популярна фигура в софийския живот от 90-те години, It girl от „Кравай“, рок сошалите, преди да отиде да учи в Калифорнийския университет, преди да се омъжи за французин и да заживее в Париж, преди да роди две деца, преди да напише романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, който сме представяли в EVA преди, а сега е издаден и на френски със заглавието „Великият вожд трябва да дойде да ни види“. Велина е естествена блондинка, която никога, никога не подценявайте, особено по отношение на способността й да ви разсмее, докато пише за нещо толкова сериозно като живота. „Бразилски храст“ е забавно и умно четиво, но какво, по дяволите, е бразилски храст?

Какво е бразилски храст?

Бразилският храст е интимна прическа. Описала съм я в едноименния разказ. По някакъв начин ми прилича на осъвременен вариант на L'origine du monde („Произходът на света“, или на живота) на Гюстав Курбе, творба отпреди повече от 150 години. Тенденциите в интимните прически винаги са ме вълнували.

Толкова си приличат, че днес ми е трудно да ги различа. Много са интересни самите названия. „Бобо“ или „буржоа бохем“ е израз, измислен от Дейвид Брукс, американски журналист, като определение на една зараждаща се прослойка в началото на новото хилядолетие. Социостил на артистични граждани в САЩ, който влюбените във всичко французи поглъщат жадно, дори името им лепва, нали е словосъчетание от френски думи, съкратено в абревиатурата à la française. Докато „хипстър“, англо-саксонското определение на тази култура, съществува отдавна и да си „хип“ означава да си различен и готин, интелигентен и култивиран, но и радикален, в опозиция с установените вкусове и норми. В началото на 90-те, когато учех в Щатите, ги наблюдавах в доста начален стадий, защото беше популярно течение в някои университетски среди. Войнствено се противопоставяха на всичко мейнстрийм и излъчваха неустоим чар, натъпкани в ретроколи, от които дъни музика от 60-те, пушещи силни цигари (в Лос Анджелис всеки е сам в колата си, а пушенето беше забранено навсякъде още в онези години) и облечени сякаш в дрехите на бабите и дядовците си, с големи грозни очила с рогови рамки. Четяха Керуак, Буковски и бийт поетите. Официалната идея зад тази мода беше не само различност и преклонение пред новаторските стилове от миналото, но и противопоставяне на консуматорското общество, рециклиране с цел намаляване на въглеродния отпечатък. Имах много такива приятели и с кеф прихващах порядките им. До ден днешен например не гледам телевизия, дори нямам телевизор, събирам стари мебели, пия екзотични чайове, гледам „чуждестранни“ филми по малките кина и винаги нося по някоя vintage дреха. До ретрокола така и не стигнах, защото се оказаха много скъпи за поддръжка и горят много бензин. Французите са довели този хипстърски стил до съвършенство в Париж, като се наричат „бобо“ и с елегантна демагогия се превръщат в консуматори на всичко, което е в унисон с техния винтидж стил, вече серийно марково производство. Доста томове се изписаха за бобота и хипстъри от двете страни на Атлантика, не винаги ласкави. Смесват прослойки на обществото и социалните дебати около тях винаги текат, както е било със слоун рейнджърите в Лондон през осемдесетте, за които пиша в един друг разказ от сборника, „Гласове“, които са хем подобни, хем много различни. Така е било винаги със субкултурите, които се превръщат в модна вълна. Аз обаче не преставам да се дивя пред хипстърите и боботата, които днес работят професии, свързани с високи технологии в изкуството, киното, модата, измислят все нови и нови неща, като съхраняват културата на отминалите десетилетия, надграждат. Задават тенденциите, защото моментално се отдръпват от всичко, което поема по широкия мейнстрийм, и продължават да излъчват гъзарска готиност, винаги изпълнена с новости. Именно затова парижките бобота са основни действащи лица в разказа „Бразилски храст“.

Пишеш за парижки феминистки, които се наричат Баби Яги. Как изглеждат френските феминистки на фона на американските си колежки? Имаше френско-американски търкания покрай #MeToo и едно изказване на Катрин Деньов.

О, Баби Ягите са невероятни. Колко ли трябва да е стабилна себеоценката на такива жени, минали пенсионна възраст, за да нарекат себе си Баби Яги! Като млади са били красиви, артистични и бойни. Всъщност и в старостта си са такива. Къщата на Баби Ягите наистина съществува в предградията на Париж, в нея живеят и жени, чиито имена са сред подписалите манифеста на 343-те жени или „курви“ в началото на 70-те, деклариращи, че са правили аборт. Целта на манифеста (написан от Симон дьо Бовоар, където, за мое удивление, са и подписите на френската ми свекърва и сестра й) е била жените да получат правото на аборт и съответно да разполагат със собствените си тела и живот. Борбата им е била вдъхновена от техните посестрими от втората вълна американски феминизъм, от 60-те, който наред с настояване за много други права за равенство пледира и за сексуално такова. Домакините, тогава и те млади и красиви, излизат от кухните и публично махат и горят сутиените си. И тъй като „феминизъм“ и „сутиен“ поначало са френски концепции, французойките подхващат още по-яростно борбата. Френските и американските феминистки винаги са били взаимно свързани, но при французойките, както и при французите изобщо, нещата винаги са били по-умерени, подходът им винаги е интелектуален, с философска подплата. А и самоуважението на французойките е удивително, това ги прави много силни и респектиращи жени. Името на Катрин Деньов също е в списъка на 343-те. Но тя захапа американския подход към #MeToo заради това, че се беше превърнал в лов на вещици, или вещери в случая, доведен до неконтролируеми крайности и предизвикващ омраза. Нещата са винаги много сложни и оплетени, дефинициите са хем разтегливи, хем приклещващи. Ужасно е, че обект на сексуален тормоз най-често са по-младите, или все още нереализирали се жени. Сексуалният тормоз е нещо толкова зловещо грозно и оскърбително, че нищо и никой на света не бива дори да се осмелява да го омаловажава или оправдава.