Ердоганленд

За два дни в променения Истанбул – какво видяхме в града на Босфора

Адриана Попова 16 май 2018

Сексът и градът по истанбулски

Снимка: Dessy

 

Едно от местата, които препоръчвам, е обновената българска църква в Истанбул. Ако сте си наумили да стигнете пеша до нея от моста Галата, както направихме с още двама колеги, ще трябва да вървите, следвайки извивките на брега между поток от коли вляво и ремонтиращи се тротоари вдясно и уповавайки се на шестото си чувство (църквата не фигурираше в интернет картата, която открихме в телефоните си, беше отбелязана само Гръцката патриаршия, но тя е наблизо). Вярно е, че питахме случайни хора по пътя на турско-английски за челик чърч и те ни сочеха напред и в бъдното, но изобщо не бяхме сигурни, че са ни разбрали. След реставрацията, чийто край беше ознаменуван със среща Бойко Борисов – Ердоган, “Свети Стефан” просто грее край Златния рог с виенския си барок и прясна позлата. Градината й е като райски оазис сред хаоса наоколо.

На излизане от “Свети Стефан” може да поемете по стръмните улички на стария гръцки квартал Фенер. Някои са направо отвесни, като тази на която е Гръцкият лицей, на турски - Фенер Рум Еркек Лисеси. Еклектичната му сграда, известна още като Червения замък, доминира над околните къщи с тухлите си във венецианско червено, абсолютно великолепна с невъзможната си разлата форма. Кварталът е толкова хипстърски, че дори хипстърите още не са го открили. Има няколко улични кафенета, в които може да изпиете лениво турското си кафе или чая в стъклени чашки, докато край вас минават момчета от близкото медресе. Бившият Фенер е кварталът с най-много забулени жени, който аз видях при това пътуване до Истанбул. Но е дяволски живописен.

Истанбул ме изненада и с изчезването на Кемал Ататюрк. Преди портрети на Бащата на модерната турска нация, основателя на светската държава можеха да бъдат видени навсякъде – от таксито до малкото кафене, в хотелите, на обществени места. Сега не забелязах нито един Ататюрк, а преди дори разсеяният нямаше как да го пропусне. Затова пък изобилно се вееха трансперанти с лика на новия баща на нацията, Ердоган. Това и увеличеният в пъти брой на забулените жени, не просто със забрадки, а с черни фереджета, сложиха нов щрих в портрета на Турция в главата ми.

Истанбул обаче е последният град в света, за който бих говорила със снизхождение. Смесицата от история и съвременност, от Изток и Запад, от ниско и възвишено, от главозамайващия лукс на наредените край Босфора хотели “Четири сезона” и “Кемпински” до съмнителната хигиена на тоалетните в уж модерното бистро, което предлага от спагети до шишчета с тархана – Истанбул очарова с многоликостта си. Едмондо де Амичис, авторът на прочутия някога роман “Сърце” (издаден преди 6 години от “Прозорец”), го описва прекрасно в книгата си. Той го вижда една мъглива сутрин в края на 19. век, когато корабът му акостира в пристанището на Златния рог. “Някакъв Вавилон – пише Де Амичис - цял един свят, невероятен хаос. Красив ли е? Божествен. Грозен ли е? Ужасен. Харесва ли ти? Опиянява. Можеш ли да живееш там? Кой знае! Кой може да каже дали би живял на друга планета?"

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР