В началото Симон го ревнува с плам и ярост, които не й дават мира, но постепенно разбира, че това е нещо като игра между тях двамата и че в тази игра те, а не другите, са главните герои. Всичко, което тя и Сартр преживявали поотделно, по някакъв начин се вливало в тяхната връзка, ставало част от тяхната история, от техния собствен рай за двама. Другите били тяхното чистилище и ад, но нищо повече. Сартр винаги се връщал при нея и тя – при него. Сексът обаче постепенно изчезнал от връзката им и останали само думите, мислите, виното и смехът. Никой никога не е забавлявал Симон така, както го правел Сартр. Така например той обичал да измисля абсурдни вицове за себе си. Най-известният е може би този: Жан-Пол Сартр седял в едно кафене, към него се приближил сервитьорът и го попитал какво ще поръча. „Кафе със захар, но без сметана“ – отговорил той. След малко сервитьорът се върнал и казал: „Нямаме сметана. Може ли да е без мляко?“

Тя била готова на всичко за него, вярвала, че неговият живот е по-важен от нейния, посветила огромна част от времето си да редактира работите му (не съществува текст на Сартр, който да не е минал през ръцете на Симон). Харесвало й да казва, че за нея има само една църква и тя се нарича Нотр Дам дьо Сартр. Техният „договор“, който спазват неотклонно в продължение на 51 години, „ражда“ целия им живот, „пише“ книгите им, отключва идеите им. Корените на животите им с времето се преплитат до такава степен, че и двамата осъзнават как съвсем парадоксално свободата им вече е напълно невъзможна. Дали Симон е щастлива да споделя живота си с мъж, който непрекъснато й изневерява? Вид „стокхолмски синдром“ ли е нейната любов? Дали свободата да му изневерява, дори когато няма желание за това, е толкова важна за нея? Тя никога не дава отговор на тези въпроси, а когато издава тритомните си мемоари, заявява, че има неща, които за нищо на света няма да сподели. Отговорът на въпроса дали легендарната й връзка със Сартр я е направила щастлива вероятно е едно от тези неща.
Веднага след края на Втората световна война (той воюва на фронта около 4 месеца, а след това в продължение на 9 месеца е военнопленник) в живота на Сартр настъпва голяма промяна. Вторият му баща умира и майка му пожелава да заживеят заедно. Сартр е на 40 години, но въпреки това с удоволствие се премества в общ апартамент с нея и личната й прислужница, като си наема и стая в близкия хотел. Задължително обаче през ден обядва с Ан-Мари у дома. Майка му го нарича – като в роман на Колет – „моят мъничък Полу“, а той нея – „моето мамче“. Живеят така в продължение на 16 години и майка му говори за това време като „за своя трети и най-щастлив брак“.

Мъжът със златната ръка 

През 1949 г. Симон дьо Бовоар издава книгата си „Вторият пол“, която си остава най-известната й творба и е нещо като Библия на феминисткото движение. Теорията й е, че мъжът е установил властта си над жената изцяло заради физическото си превъзходство, благодарение на което на него още от праисторически времена му е по-лесно да оцелее и да се нахрани и затова жената още тогава е изпаднала в зависимост от него. Според Бовоар през Средновековието и Ренесанса, по време на страшните епидемии, жените стават много силни с познанията си за билките и естествената природна медицина, но тогава мъжете отнемат властта им, спретвайки им т.нар. лов на вещици, и отново ги връщат в кухнята. Тя смята, че домакинската работа е най-важният за цивилизацията труд, който обаче в същото време не създава нищо с „икономическа стойност“ и затова жените продължават и до днес да са зависими от мъжете. „Домакинската работа е като камъка на Сизиф – чистиш, замърсява се, готвиш, изяжда се и така ден след ден“ – пише Симон и как да не се съгласи човек с нея! Книгата предизвиква скандал във Франция, но в Америка се продава в милионен тираж, тъй като жените отвъд океана винаги са много по-феминистично настроени.

Докато пише тази книга, Симон изживява може би най-зрялата си любовна история след сключването на „договора“ със Сартр. През 1947 г. тя е поканена да изнесе поредица лекции в Америка и заминава сама. Сартр остава със своите „удавници“.

В Чикаго, по препоръка на приятелка, Дьо Бовоар се среща с писателя Нелсън Алгрен, все още не особено известен, но близък приятел на Кърт Вонегът и Чарлс Буковски. Алгрен живее в нещо като колиба, без баня или хладилник, в най-съмнителния квартал, изкарва си парите повече с покер или комар, отколкото с писане, но пък познава в детайли ъндърграунда на града. Развежда я из най-долнопробните и вълнуващи барове и я сваля още първата вечер, без да й се обяснява много-много. Няма нищо общо с „маминото синче“ Жан-Пол и неговите методи на съблазняване и в началото това е просто възхитително за Симон, която едва сега успява отново да си припомни какво е да си истинска жена в истинска връзка. След като се връща в Париж, тя му пише писма, в които го нарича „любими“ и дори „съпруже“ и му признава: „Липсваш ми – очите ти, ръцете ти, устните ти, силното ти тяло“. Сартр никога не е получавал толкова страстни писма от Симон и този път тя нарушава договора помежду им, като никога не му споделя докрай колко силно влюбена е била в Нелсън Алгрен. Въпреки жестокостта, с която той й разказва в детайли за стотиците си мимолетни любови, тя отказва да му причини същото.