Красимир Иванов - La dolce vita с щипка сол

Флорентинец с кърджалийски корен, кинаджия до мозъка на костите си, притежател на невероятна интуиция и още по-невероятна „колекция“ от приятелства със световни звезди – от София Лорен до Мел Гибсън

Лилия Илиева 14 май 2018

Снимка: Светослав Караджов

 

Къде се пресякоха пътищата ви със София Лорен?

Пратиха ме да я взема от дома й и да я придружа до Чинечита от продукцията на един сериал. Не повярва, че съм българин, каза, че съм неаполитанец. „Ти си от наште, нали те виждам.“ След това й помагах за една изложба за нейния живот, с вещи от личния й архив и възникна идеята да направим такава и в София. Две седмици прекарахме в мазето на дома й в Женева, за да подготвим нещата за експозицията. Беше много готино. Пакетирахме всичко. Не успях да намеря финансиране у нас. Много ми беше трудно да съобщя на София, че трябва да прекратим, а тя просто каза: „Съкровище, ама не се притеснявай!“ Пакетите заминаха директно в музея на милиардера Карлос Слим в Мексико. Там направиха изложбата. А аз бях похарчил доста лични средства. Със София се видяхме последно на едно парти в Милано, със синовете й, по-точно с Карло, диригента, сме много близки приятели. 

cъс София Лорен

Работил си по „Отнесени от бурята“ на Гай Ричи. А с Мадона общувал ли си?

Да. Правих италианския кастинг за филма, защото Шайла беше много болна. Повечето от снимките бяха в луксозна яхта в морето в Малта и в Сардиния и трябваха италиански актьори. Вместо кастинг-директорката на филма от Лос Анджелис се появи Мадона, която накара всички актьори да се съблекат до кръста, защото търсехме мускулести моряци, а тя има много стриктен модел – латино и напомпани. Избра си ги като на пазара. Интересното беше след това на снимачна площадка, където ни поканиха от благодарност за хубаво свършената работа. Два военни кораба и военен хеликоптер на военноморските сили на САЩ охраняваха снимачната площадка. Беше през октомври 2001 г., след падането на кулите на 11 септември, когато Ал Кайда заплаши всички символи на Америка. И охраняваха Мадона като един от най-големите символи на Америка.

Животът ти е много интересен.

И не е лесен. За да е интересен, не трябва да имаш постоянна работа, тоест постоянни приходи, нищо сигурно. Но това при мен е търсено, не е случайност. За 47-те ми години нямам един работен ден в офис, все на продукции с проекти – за по три, по шест месеца. До един момент ми беше много тежко, защото исках да стана режисьор. И колкото повече го исках, толкова повече страдах, като виждах, че няма как да стане. Поради много обстоятелства. Когато се сблъскаш с великите режисьори и видиш, че нямаш техните качества... Дадох си сметка, че не съм толкова талантлив, напорист, нагъл, вулгарен, колкото всички велики, с които съм работил. Защото и те имат и положителни, и отрицателни качества. А посредствен режисьор не исках да ставам. Отказах се и ми олекна. Започнах да живея истински и да се забавлявам. Това се случи към 35-36-ата ми година. Тогава започнах да дишам.

Ти си я преживял режисурата толкова пъти.

Да, и то близо до големи режисьори. И най-хубавият комплимент в живота ми бяха думите на моя маестро Ермано Олми в последния снимачен ден на „Занаятът на оръжията“. На снимачната площадка съм се раздавал на 150%, но той никога не каза браво. И в асансьора за един етаж – от рецепцията до неговия етаж – ми каза: получихме от теб много повече, отколкото очаквахме. Благодаря! Благодаря-то беше много тихо.

Защо реши да следваш в Националната художествена академия?

Заради вътрешната ми потребност. Исках да уча нещо, свързано с изкуства, и ме приеха „Дизайн на порцелан и стъкло“. Имаме чудни преподаватели и технолози, които много ни помагат да научим и занаята, и дизайна. Предстои ми дипломиране. А миналата година кандидатствах по програма Еразъм на ЕС и ме приеха в Академията Брера в Милано, където от шест месеца уча скулптура, продуктов дизайн и фотография. И... се връщам в студентските години. Адреналинът да е на макс! Деля апартамент с други студенти, защото знаеш ли какъв ужас е в Милано с апартаментите!

Ако напишеш автобиография, как би я кръстил?

La dolce vita с щипка сол, пипер и балсам от нар (в Турция го използват като подправка). Ще бъде комедия, защото имам чувство за хумор с доста черни оттенъци от време на време. Не са ме набили още, но някой ден... може и да го отнеса. Ми като малките деца съм – знаят, че ще изядат шамар, ако се оплезят на майка си, но го правят, за да проверят дали това, което си мислят, ще стане. Аз не съм от хората, които държат да се харесват на всички. Напротив. Обаче съм от тия, дето мислят, че най-хубавото в живота им тепърва предстои.

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР