Красимир Иванов - La dolce vita с щипка сол

Флорентинец с кърджалийски корен, кинаджия до мозъка на костите си, притежател на невероятна интуиция и още по-невероятна „колекция“ от приятелства със световни звезди – от София Лорен до Мел Гибсън

Лилия Илиева 14 май 2018

Снимка: Светослав Караджов

 

Поемал ли си неразумни рискове?

Да. През 2008 г. например вече бях направил кариера в Рим и бях заринат с ангажименти, работех с Армани, с Валентино, бях работил с Мел Гибсън, но почина моята много близка приятелка Шайла Рубин, която беше кастинг-директор на световни продукции. Стана ми толкова тежко. Реших да спра всичко за година и да се върна в България. Все едно нещо ме буташе отвътре. Мислех да правя бизнес, да дистрибутирам DVD-та. Всяка зима в продължение на шест-седем години през ноември майка ми пристигаше от Кърджали в София и оставаше при мен до март. В началото всичко беше перфектно, готвеше по цял ден, четеше, плетеше, разхождахме се. После се появи болестта и последваха две години ходене по мъките. Зарязах всичко, което не мога да върша от вкъщи, и се грижих за нея без медицински сестри, без домашни помощници. Тя така искаше. Това са най-хубавите години от живота ми, заедно с радостта да ги прекараш с човека, който те е създал, и да върнеш ееей толкова от това, което като родител ти е дал... След време си дадох сметка, че причината да се върна е била да се простя с нея.

По същия начин и през 1993-1994 г. имах силно усещане, че трябва да замина за Италия веднага. Все едно някой ме изрита. По-късно тук стана такава инфлация, че кой знае дали с парите от апартамента, който бях продал, щях да мога да си купя и самолетен билет. Интуицията ми ме е спасявала цял живот.

Тя ли те заведе при Ермано Олми?

Там историята е по-дълга. Докато следвах, работех като екскурзовод на руски туристи в Галерия „Уфици” – за много пари, а през лятото ходех като асистент на доброволни начала на кинопродукциите на продуцента Алесандро Калоши. Така учех занаят. Моят приятел Ермин Длакич, бежанец от войната в Югославия, беше портиер в хотел Residence, където отсядаха кинаджиите, и ми звънеше, като пристигнат, защото желаещи за доброволци асистенти имаше много и беше важно да си сред първите.

с Ермано Олми

През последната година преди да се дипломирам бях останал без пари. Влязох да се помоля в една от най-хубавите църкви във Флоренция „Свети Дух“, строена от Филипо Брунелески. Моля се и усещам, че някой се е вторачил в мен. Поглеждам – статуя на светец, от нарисувано дърво. Като жив, с един благ поглед. Оказа се Свети Августин. Не бях ял два дена... може да ми се е сторило, но си внуших, че иска да ми каже нещо. Започнах да ходя всеки ден и така – година. Луда работа! Междувременно намерих финансиране за дипломния си филм, направих го, завърших. И докато лятото се чудех накъде сега, идва на гости Фабрицио, един приятел от Милано. Гаджето му го зарязало! Нали съм екскурзовод и обожавам да развеждам приятели из Флоренция, обикаляме по улиците, наближаваме църквата, той пита може ли да види статуята, бях му разказвал за нея. И тогава забелязах на съседната улица екипа на Сандро. Отидох да ги поздравя. Той ме видя. Пита – българин ли беше. Казвам – да, още съм българин. А той – имам страхотен филм за тебе. Ела в 17 ч. да говорим. Донесе сценария на „Занаятът на оръжията“ и каза: „Господ те праща, защото ни трябва асистент-режисьор с италиански и български... С маестро Ермано Олми имаме идея да снимаме половината от филма в България, понеже е по-евтино.“

Тоест светецът ти помогна?

Пет дни по-късно оглеждахме снимачни площадки за „Занаятът на оръжията“ в България – с Ермано Олми, едно от най-големите имена в световното кино, носител на Златна палма в Кан, Лъв във Венеция, със сценографа на филма и трима-четирима продуценти. С маестро Олми се харесахме от пръв поглед. Даже като ме видя на летището, реши, че иска да ме пробва за главната роля. Отговорих: „Аз съм дошъл за асистент-режисьор.“ Когато се върнах след десет дни, сега ще се разплача, отидох пред Свети Августин и му казах: „Ей сега разбрах какво искаше да ми кажеш.“ И до ден-днешен във Флоренция първо отивам да видя него. А с маестрото сме си говорили, че както ми каза „От теб може да излезе Джовани!“, след това аз му намерих Джовани. Предлагах Христо Живков за ролята до края на кастингите. И го наложих, може би дори изиграх ролята по някакъв начин, защото Христо не говореше италиански, Олми – английски и аз трябваше по най-добрия начин с интонацията на Олми да обясня какво иска маестрото от Христо.

Как попадна в екипа на „Бандите на Ню Йорк“ на Скорсезе?

Благодарение на американската кастинг директорка Шайла, която близо 50 години работи в Рим. С нея се срещнахме по работа, погледнахме се и се разпознахме. На следващия ден ме покани на кафе, на по-следващия ми предложи да работим заедно по италианския кастинг на „Бандите на Ню Йорк“. Едвам ме нави, както се казва. Снимаха в Чинечита с уникален световен каст от актьори и понеже не може да излезеш на заведение с Лео ди Каприо и Даниел Дей Люис, всяка вечер се събирахме на партита по къщите на хора от продукцията, които живееха в Рим. А с Шайла станахме толкова близки. Работехме заедно, пиехме заедно, ядяхме заедно, обикаляхме заедно. Тя имаше ключове от нас, аз – от тях. Беше голямо приятелство, не любовна история, но имаше много любов.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР