Красимир Иванов - La dolce vita с щипка сол

Флорентинец с кърджалийски корен, кинаджия до мозъка на костите си, притежател на невероятна интуиция и още по-невероятна „колекция“ от приятелства със световни звезди – от София Лорен до Мел Гибсън

Лилия Илиева 14 май 2018

Снимка: Светослав Караджов

Животът на Краси е достоен за сценарий на холивудски филм. В него ще се разказва за това, че когато човек е смел и следва мечтите си, когато гледа напред и вярва в щастливата си звезда, когато е позитивен и е творец, има чувство за хумор, приема живота с лекота, но и работи здраво, тогава му се случват чудеса. Краси е роден в Кърджали, завършил е кинорежисура във Флоренция. Работил е като асистент и кастинг-консултант на „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, „Бандите на Ню Йорк“ на Мартин Скорсезе, „Отнесени от бурята“ на Гай Ричи, „Куфарите на Тълс Лупър“ на Питър Грийнауей и много други. Благодарение на него български актьори са прослушани за главни роли в „Занаятът на оръжията“ (на Ермано Олми) и в „Страстите Христови“. Той посредничи и за участието на Микеле Плачидо и Гари Дурдан във филмите на Ники Илиев, на Клаудия Кардинале – в Once upon a time in the Western на Борис Десподов. Краси доведе в България Франко Неро и Паоло Тавиани. Познава се с Орнела Мути, София Лорен, срещал е Стивън Спилбърг, купонясвал е с Брад Пит и Джордж Клуни.

От четири години е студент в Националната художествена академия, специалност „Дизайн на порцелан и стъкло“, и специализира по програмата „Еразъм“ на ЕС в Академията Брера в Милано. Той изработи статуетката за наградите на последния кинофестивал So Indipendent в София организира изложба на италианския художник Макс Марра в Националната художествена галерия. Толкова много теми за разговор с него! Сладкодумен разказвач, чаровник, с невероятно чувство за хумор – ако му бяха дали думата, би умножил „1001 нощ“ в поне още по толкова.

фотография Светослав Караджов

Роден си в Кърджали, завършил си във Флоренция, живееш между София и Милано. Къде се чувстваш вкъщи?

В Италия – винаги, манталитетът ми е близък до техния. Питат ме откъде съм само като си кажа името. През 90-те, когато заминах да уча там, българска реч чувах само говорейки по телефона с родителите ми един път в годината, което беше толкова скъпо, че продължаваше не повече от 5 минути. Четири години не се бях връщал, защото родителите ми не можеха да ме издържат и работех целогодишно. А сега май за мен такова нещо като заминавам-връщам се не съществува. Свикнал съм да живея на път от малък. Веднъж много се смях. Обади се майка ми и пита къде съм. Ми, викам, вкъщи. То къщи знам, че имаш – казва тя, – но в кой град. В кой? Не помня. Пътувахме с кинопродукция. Случвало се е за три месеца да работим в 20 града в различни държави. Отварям очи сутрин, опитвам да планирам деня и не мога да се сетя къде съм, на какъв език да започна да говоря, като изляза от хотелската стая.

Защо избра да учиш във Флоренция?

Исках да уча кино, но не ме приеха във ВИТИЗ три години поред. Майка ми и баща ми ми бяха подарили апартамент в Кърджали за 18-ия ми рожден ден. Продадох го и заминах в Сиена. Там е един от двата най-добри университети за учене на италиански за чужденци. През уикендите ходех във Флоренция и така намерих училището по кино. И хем още ме е срам, хем със сестра ми се смеем за изненадата за нашите. Те не знаеха за апартамента и понеже след година започнах да се притеснявам да не разберат от някой друг, написах на сестра ми дъъълго писмо с молба да ги предразположи, да им съобщи и да им каже, че „аз тези пари ще ги избия и ще си купя апартамент някой ден“. А тя живееше с тях.

И те отвориха писмото?

Да. Прибрала се от работа и ги заварила да четат и да реват. Видели името ми на плика и решили, че писмото е за всички. Баща ми почина, когато аз вече снимах с Ермано Олми. Лечението му от рак беше дълго и скъпо и много помагах на сестра ми. Дойдох до България да го видя, мислех да зарязвам продукцията, за да бъда до него, но той не ми позволи. Само попита колко печеля. Ми, викам, хиляда, имах предвид германски марки, плюс петстотин дневни. „Ама това, вика, за колко месеца?“ Обясних му, че в киното плащат на седмица. Беше 2000 г. Апартамент на „Оборище“ струваше 10-15 хиляди марки. И понеже реши, че го лъжа, му показах извадките от банковата ми сметка. Разплака се. Само каза: „Как ги правиш тия номера, бе?“ И на мен ми се доплаква, като го разказвам. Искам да кажа, прости ми, преди да си отиде. Това е част от хубавите истории, защото говорим за интуиция. Аз винаги съм й се доверявал напълно.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР