Лиса Джерард: Българките пеят на езика на Бог

Лилия Илиева 26 април 2018

Лиса Джерард е половинката на австралийския световноизвестен даркуейв дует Dead Can Dance. С Брандън Пери са сред основоположниците на готик стила през 80-те и 90-те. Смесват го с рок, нюейдж. Разширяват хоризонтите на модерната музика с африкански ритми, грегориански песнопения, мантри от Изтока и артрок, използват старинни инструменти. След това Лиса започва индивидуална кариера, записва солоалбуми и композира филмова музика. Има номинация за Оскар и награда Златен глобус за саундтрака на филма „Гладиатор“ (2000 г.). С Питър Бурк създава музиката на „Вътрешен човек“ (1999 г.), с Енио Мориконе – на лентата „Обезверен“ (2005 г.).

Миналия месец я чухме в изпълнение на „Симфония на скръбните песни“ на полския авангарден композитор Хенрик Гурецки, заедно с българския диригент Йордан Камджалов и неговата културна концептуална платформа Genesis Orchestra. През юни миналата година певицата изнесе два концерта у нас с „Мистерията на българските гласове“. През пролетта излиза неин съвместен албум с феноменалния българския вокален ансамбъл. Първият им сингъл Pora Sotunda вече е факт.

Истина ли е, че сте се вдъхновена от „Мистерията на българските гласове“ в началото на кариерата си? 

Да. В началото на 80-те с Брандън Пери живеехме в Лондон и работехме по първия албум на Dead Can Dance. Нямахме много пари и ни дадоха безплатни билети за концерт на „Мистерията“. Това, което чух, за мен беше откровение. Не можех да повярвам, че е възможно такава красота да идва от толкова чисти, нетренирани гласове. Музиката им идваше от човешката душа и сърце. Опитах веднага да пея по същия начин, не успях, но написах парчето The Host of Seraphim, вдъхновено от гласовете на тези българки. Чух ги преди 35 години, представяте ли си? Струваше ми се невъзможно да успея да направя нещо толкова изключително с гласа си. А сега имам възможност да работя с тях, при това в собствената им страна. За мен съвместният ни проект е огромен подарък.

Разкажете повече за съвместната ви работа.

За мен беше великолепна среща. Бях написала парче в Австралия. Записвахме в малко студио. Жените са на възраст от 17 до 70 години и като отвориха усти да запеят, земята под краката ми се напука. Просто не мога да обясня каква привилегия беше за мен да слушам тези гласове, да пея с тези гласове. Дора (Христова – диригентката на хора) винаги работи с разпяване и много се постара да помогне на музиката да има това древно автентично звучене.

Какво ги прави уникални за вас?

Усещането за връзка с нещо много старо, непокварено, неразвалено. В тях има удивително кристална екзотична чистота. Не е нужно да разбираш езика, за да те развълнуват дълбоко. Все едно пеят от дъното на гърлата си, от основата на космите на косата си, сякаш всяка част от телата им резонира с тази хубава честота. Идва ти да се разплачеш.

Често говорите за езика на сърцето, за езика на Господ, който сте усетили още от малка и чувате всеки път, когато пеете. Какъв е този език?

За мен песента е молитва на език, който идва от земята, по която вървим, и я свързва директно с небето. Когато пея, чувствам нещо свещено. Българките знаят този език и го припомнят на хората. Гласовете им са толкова силни, в тях можете да чуете виковете, които прекосяват планините, да усетите песента на душите им. Такава голяма част от днешния свят е компрометирана, развалена, разрушена, ограбена и лишена от истинските ценности, които ни показват какви сме, към коя култура принадлежим. Този език е възможност да споделиш по прекрасен начин душата си с останалата част от света, да се чувстваш жив.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР