„Търсач на удоволствия”: Краят на Ромео и Жулиета

Доналд Съдърленд и Хелън Мирън са възрастните Ромео и Жулиета (или Бони и Клайд) в едно последно пътуване. „Търсач на удоволствия” (The Leisure seeker) на италианеца Паоло Вирдзи е част от програмата на 22-ия София Филм Фест

Ирина Иванова 23 March 2018

Че старостта не е цвете го подозирах и преди да гледам „Търсач на удоволствия”. Онова, което истински ме изненада бе, че Хелън Мирън играе ролята на „възрастна жена” – досега не си го беше позволявала май. Всъщност тя и в този филм е по-скоро болна, отколкото възрастна. Не звучи много весело, нали? И не е.

„Търсач на удоволствия” е първият американски и по-точно холивудски филм на италианския режисьор Паоло Вирдзи, в чийто предишен филм „Лудетини”, представен на  миналогодишния София Филм Фест, се влюбиха  много мои приятелки, а аз така и не успях да гледам. Филмът бе номиниран в повечето категории на най-престижните италиански награди „Давид на Донатело” и спечели най-важните от тях, а Холивуд побърза да привлече Вирдзи на своя страна. Резултатът е „Търсач на удоволствия” – малък филм с две истински звезди – Хелън Мирън и Доналд Съдърленд.

Двамата са в ролята на съпружеска двойка, намираща се на попрището жизнено съвсем към края, която предприема едно последно дълго пътуване със стария си кемпер, наречен „Търсач на удоволствия”. В самото начало на филма това изглежда весела щуротия на двама старци –разбойници, но като разбираш, че става въпрос за семейния кемпер, с който са ходили насам-натам в щастливото време, когато децата им са били малки, а те самите - все още млади, все още здрави, все още в играта... Малко е трудно да се веселиш с тази мисъл в главата, въпреки че филмът често прилича на комедия и всячески се опитва да те разведри.

Хелън Мирън и Доналд Съдърленд са изключителни и много опитни актьори и този филм определено е нищожен залък за тяхната уста. Играят почти на автопилот, понеже в нито един момент сценарият не поднася никакви изненади. Историята е класически тип „роуд мууви” (road movie), в който героите пътуват към някаква крайна точка (някакво идеално или мечтано място, в случая – родната къща на Ърнест Хемингуей, който е любим писател на героя на Съдърленд), а по пътя се срещат с всякакви хора, откриват и преоткриват света, живота и себе си. В конкретния случай те не само откриват, но и закриват всичко това, така да се каже.

След подобен филм, въпреки цялата му лирико-носталгична и сантиментална атмосфера, всеки път се питам: дали някой се е почувствал по-добре от него?

Дали някой е приел старостта, немощността и смъртта като неизбежност и се е почувствал по-спокоен например? Дали някой е повярвал, че старостта не е порок, че е важно... как беше? А, да – че е важно не на колко години си, а на колко се чувстваш. Че е важно не колко, а как живееш. Не допринасят ли тези филми точно за обратното – за подчертаване на трагиката на живота. Имаме ли нужда от подобно подчертаване наистина? Може би много от вас ще открият красотата на съществуването в този филм, но аз определено не съм от тях. Аз открих все същия ужас, само че полуприкрит зад неособено плътен сюжетен параван. Всъщност Паоло Вирдзи не се опитва да ни заблуждава, че е прекрасно да остаряваш, а просто се опитва да омекоти фаталността на този процес. Но не му се получава. Ужасът и неизбежността са си там, но без изкуствено добавени позитивизъм и оптимизъм. Което по някакъв начин е честно.

Тъжна работа  - времето минава, децата порастват, тялото остарява, ентропията побеждава. Няма противоотрова срещу това. „За теб, любов! О, честни аптекарю, лекарствата ти действат както трябва!” („Ромео и Жулиета”, спомняте си сигурно. А защо го цитирам ще разберете от филма)

Има една такава вълна в мейнстрийм киното от известно време  – „филми за възрастни”, но в буквален, а не в ОНЗИ смисъл. Като „Невъзможно твой” с Джак Никълсън и Даян Кийтън, „Не е лесно” с Мерил Стрийп и Алек Болдуин, „Душите ни в нощта” с Джейн Фонда и Робърт Редфорд  и още много. Социолозите най-сериозно обясняват тази вълна с повсевместното застаряване на населението в евроатлантическия свят от една страна, а от друга – с необходимостта от противопоставяне на култа към младостта, който е завладял същия този свят поради същата тази причина.

„Търсач на удоволствия” се вписва в току-що описаната картинка. Препоръчвам го, но с известни възражения. Можете да го гледате на: 24.03 (събота) от 19:45ч. в културен център „G8”, на 25.03 (неделя) от 18 ч. в Дом на киното и на 27.03 (вторник) от 20 ч. в Еuro Cinema.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР