Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през изминалата седмица

Адриана Попова 25 март 2018

Изследователката на шимпанзетата Джейн Гудол

Снимка: National Geographic

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова и "Нейните 7"

Чувствителното шимпанзе

От “София филм фест” успях да гледам само 3 филма, но и трите ми харесаха. “Потапяне” на Вим Вендерс с Алисия Викандер и Джеймс Макавой, “Нелюбов” на Звягинцев (огромен, безпощаден Звягинцев, но не препоръчвам филма му на хора с обсесия от детска смърт) и “Джейн” за изследователката на шимпанзетата Джейн Гудол. И в трите по някакъв начин ставаше дума за любов или липсата й. В “Джейн” една от действителните истории беше за любовта между майка и син шимпанзета. Синът – вече 4-5 годишен, продължаваше да суче от престарялата си майка и настояваше тя да го носи на гръб. Беше толкова вбесяващо да го гледаш. Търтей! После майката умря. Синът изпадна в депресия, престана да се храни и две седмици по-късно също умря. Беше толкова тъжно да го видиш… Горкият чувствителен маймунчо, на когото нищо човешко не му беше чуждо! Нито прекомерната привързаност, нито смазващата тъга.

Годишнината на Христос

През седмицата на вратата ни се звъни. Кучето лае сякаш отвън има кон с каруца (нищо не я вбесява повече от кон с каруца). Отваряме. Две момчета ни питат: “Знаете ли, че наближава годишнината от смъртта на Исус Христос?” После, естествено, поискаха пари послучая. Ядосах се и казах, че съм будистка, а мъжът ми - зороастриец. А и кучето лаеше съвсем не по християнски, така че момчетата си тръгнаха без повече обяснения относно годишнината. Което, насред снега, ми напомни, че още една седмица и е Цветница. Още една – и Великден. И после направо скачаме в морето…

С крачоли на море

И като стана дума за море, вижте как се е променил банският костюм за последните 100 години според артистите от MODE, които пресъздават историята му чрез бодипейнтинг. Моите фаворити са 1936 и 2016 г.

Равноправки

През март се навърши една друга годишнина, която никой не отбеляза. 80 години, откакто българките получават право на глас. Е, не съвсем всички, само онези над 21 години, които са омъжени, разведени или вдовици. Момите – тцъ. Тази година англичанките се стягат да празнуват 100-годишнината на правото си на глас. Но първата страна, в която това се случва, е Нова Зеландия, през 1893 г. В Европа първи са финландките, 1906 г. А най-най-най последни са швейцарките. Повечето стигат до урните за първи път през 1971 г., но не и в кантона Апенцел Инерходен – там федералният съд налага това право едва през 1990 г.

Движението на суфражетките (suffrage, от френски — избирателно право, във Френско-българския речник на БАН от 1972 г. са преведени като равноправки) се развива от края на 19. век с походи, протести, при които често ги арестуват, и с по-крайни действия. През 1913 г. английски суфражетки залагат бомба в жилището на премиера Лой Джордж. Но най-драстично ми се струва направеното от Емили Дейвисън, която на конното дерби в Епсъм през 1913 г. в знак на протест изскача пред състезаващия се за краля кон и посяга да сграбчи юздите му. Конят пада върху нея. Емили Дейвисън умира 4 дни по-късно в болница, която е залята от писма, изпълнени с омраза към суфражетката. На погребението й се стичат хиляди нейни поддръжнички.

Суграшица по Боб Марли

Някои хора умеят да се наслаждават на дъжда. Останалите просто се мокрят. Тази мисъл на Боб Марли си припомних във вторник, докато вървях без чадър по “Калоян”. Но как да се насладиш на суграшица?

Рицарят на храната

Госпожо, госпожо, вика в сряда привечер синеоката Диана след симпатична жена, която се отдалечава на скорост от кулинарен кът “Divino” в пасажа на Търговския дом. Жената току-що е откраднала пликове с храна, които са оставени на маса пред “Divino” за охраната на пасажа. Случва се за втори път, ми казва Диана. Тръгнах да я гоня, после си казвам – какво ли й е на тази жена, за да краде храна.

Кулинарният кът е мястото, откъдето много от работещите в района на Съдебната палата си купуват прясно сготвена храна за обяд. Оказва се, че почти всеки ден на опашката има трима или четирима души, които казват на Диана – гладен съм, нямам пари. И получават храна. “Divino” на практика работи и като социална кухня със съгласието на собственика си – Жоро. Може да го видите всеки ден около обяд да зарежда топлата витрина с храна, винаги сресан, стегнат, възпитан. Не съм го видяла намръщен, а сигурно и той има лоши дни. Жоро прави най-хубавите питки и великолепни торти. Неговата френска селска е легенда.

Връчвам му напълно измисления от мен орден “”Рицар на храната”, защото храни хората. Дори и тези без пари. Човеци като Жоро ме карат да харесвам този град, хванал мазоли от мърморенето ни.

Истинското must-have

“Доброто поведение е броня, която човек е длъжен да навлича всяка сутрин”, казва една от героините в книгата “Божествени отломки” на Кейт Аткинсън (великолепен роман). Толкова е английско и толкова вярно.

Възпитанието ни прави хора, отдалечавайки ни от природата. Това е положението. Може би не е тренди във времена, когато девизът е “бъди себе си”, което е нищо по-различно от “не се съобразявай с другите”.

Казвала съм го и друг път – моля ви, не бъдете себе си, слагайте си парфюм.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР