Диана Димитрова, бягащата с вълци

С кого дели Диана таванското си любовно гнездо, защо не е ходила две години на училище, кой е личният й тотем, какво прави след полунощ и защо обича да предизвиква живота. Д-р Огнянова от „Откраднат живот“ пред EVA

Ирина Иванова 22 март 2018

Снимка: Васил Германов

 

И кога дойде „Откраднат живот“?

Месец след като приключих снимките с привидението. Освен това снимах и в „Дъвка за балончета“ (режисьор е Станислав Тодоров – Роги, а в главните роли са Теодора Духовникова и Иван Юруков) и в сериала „Дяволското гърло“. Мисля, че Евтим Милошев от „Дриймтийм“, който е продуцент и на „Дяволското гърло“, освен на „Откраднат живот“, така се сети за мен и ме покани. И ми се отключи една работна, силна серия. Това ме прави много щастлива, защото аз си обожавам работата.

А рисуването? Как изкарваш дяволите сега?

Не бях рисувала два месеца и петната, които виждах, се засилиха. Суперинтензивни като цветове... То е все едно да виждаш главите на хората на улицата например или някои предмети не в реалния им вид, а като петна. Започнах да се притеснявам. После ни дадоха два дни почивка от сериала, аз си купих едно платно 80х80 и петната излязоха. Оказа се, че актьорството не ми е достатъчно за това. В моментите, когато рисувам, физиката се подчинява на психиката и имам усещането за контрол. Циклофрения. (смях) Но важното е от нея да се раждат хубави неща. Светът, в който живеем, много ни пресира и отключваме всякакви неща. Особено ако човек е по-чувствителен.

Ти лично от какво се чувстваш пресирана?

Нетърпелива съм. Много. Това е нещо, заради което страдам през тези 27 години. Искам нещата да са се случили... вчера и сега аз да седя на брега и да си пия коктейла. Но никой не е казал, че сме на земята да седим и да си пием коктейлите, нали така? Работя върху патологичното си нетърпение всеки ден. Много сериозен проблем ми е това.

Разкажи ми как живееш.

Ето – на този таван. Тук рисувам и спя. Като в ателие, с едно легло. Мястото, както виждаш, не е голямо. Все пак сме аз, сиамецът, кактусите, брадатата агама.

Когато ми каза, че имаш брадата агама, реших, че е вид растение.

Неее, ето я (смях). Влечуго. Другото му име е брадат дракон. Прилича малко на игуана. Абе малък дракон без крилца. Отделно имам и котарак сиамец. За кактусите ти казах. Та все бодливи и опасни животни и растения около мен. Агамите се отглеждат много трудно – студенокръвни са. Аз имах фобия от влечуги. Веднъж влязох да купя храна за котарака в един зоомагазин и нещо ме притегли навътре. И видях агамата – беше колкото палеца ми тогава. 40 минути стоях в магазина и се чудех. Накрая казах на дракончето: Трябва да реша – моето ли си или не си. И се престраших, пъхнах си ръката в терариума и усетих, че това е моето животно. Донесох си го тук, у дома, после му купих и терариума плюс тези две лампи. Създадох му благоприятна микросреда и в продължение на 6 месеца гледах как това бебе расте. Толкова щастлива не съм била. Сега й купувам – оказа се, че е женска – специален сорт ябълки, който много обича. Та така си живеем ние с кактусите, дракона и котарака в циклофреничното ни любовно царство... Аз си разхождам котарака на каишка – всяка вечер към 20,30 часа. Той застава на два крака и ме чака да го изведа. В квартала съм Лудата с котката и дракона.

Съвсем в стила на „Игра на тронове“! Ти рисков играч ли си?

В определени моменти усещам, че рискът ме дърпа за ръката, и не мога да му се противопоставя. Веднъж си тръгнах от морето в полунощ на стоп. Обаче явно извънземните наистина ме пазят. На последната лампа в селото спря някаква кола и оттам се показаха едни млади хора и ме попитаха накъде съм тръгнала. Помолиха ме да се върна с тях, бяха отседнали в къмпинга в гората. Оказаха се нормални готини млади хора, които ми помогнаха в този момент. Запалихме си огън, пекохме си царевица, спах на едно шалте на земята и на сутринта, когато се събудих – това беше един от най-красивите моменти в живота ми – видях хоризонта, морето и розовия изгрев. А аз до огъня и ръфам царевица...

Ако не си беше тръгнала, нямаше да преживееш това...

Е, да. Но можех да преживея и доста други, далеч по-неприятни неща, ако бях продължила... Експерименти трябва да се правят, но... в някаква степен... Не искам някой да взима пример от мен, но принципно съм „за“ експеримента...

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР