Площадът пред Лувъра

Откъс със съкращения от книгата на Кейт Бетс „Париж, моя мечта“, ИК „Слънце“

17 март 2018

В края на 80-те и началото на 90-те площадът пред Лувъра беше цитадела на модата. Всеки март и октомври пред музея вдигаха три огромни бели шатри. От девет сутринта до девет вечерта фотографи, купувачи, редактори на списания, модни коментатори, производители на платове и зяпачи влизаха и излизаха през входа под прочутата арка на Клод Перо, построена от Луи XIV по време на Стария режим, преди кралското семейство да се премести във Версай. Фасадите все още не бяха почистени с пароструйка; скулптурите в нишите и по периметъра на двора се извисяваха над тълпите като ангели, покрити с патината на вековете.

Само след няколко години доайените на модата щяха да преместят палатковия си лагер другаде – в една от залите под стъклената пирамида на Яу Мин Пей. Тогава модната йерархия – подобна на кастова система – щеше да се раздели и дизайнерите, считани за „кралски особи“, щяха да останат на старото място, а младите авангардни моделиери от Япония, Англия и Холандия щяха да показват колекциите си в отдалечени складове и подземни гаражи извън центъpa на града. Но през пролетта на 1990 г. центърът на парижката мода беше на площада пред Лувъра.

В зависимост от това кои дизайнери показваха своите ревюта в шатрите – Соня Рикел, Емануел Унгаро, Клод Монтана, старинният двор беше или препълнен, или пуст. Между дефилетата хора от модния бранш се разхождаха под колонадата и раздаваха картички с адреси на зали, обсъждаха резервации за вечеря в изискани ресторанти, обменяха си най-новите слухове за здравето на Ив Сен Лоран и търсеха от някого таблетка аналгин или парацетамол. От шатрите гърмеше музика; високи като жирафи манекенки обикаляха зад кулисите с ролки в косите и цигара в ръка…

Почти нямаше охрана, с изключение на група млади красиви французи, наречени „Червените вратовръзки“. Когато Клод Монтана пристигаше в комплекса, ставаше по-трудно да се промъкнеш покрай „Червените вратовръзки“, защото Монтана си имаше своя собствена охрана – армия от мускулести бивши полицаи, облечени в бели костюми. Те допускаха само онези, които показваха големите кобалтовосини покани. Охраната на Монтана стоеше на входа и не позволяваше на никого да влезе чак до последната минута преди началото на ревюто.

Монтана беше дребен, неуверен испанец, който се разхождаше важно-важно с кожено яке и гланц на устните. Изрусената му коса се виеше около главата му като захарен памук. Той обикаляше парижките нощни клубове с антураж от платиненоруси жени и едри бодигардове, всичките облечени с елегантните му якета. С подплънки на раменете и с тесните си кожени панталони групата изглеждаше едновременно абсурдно и малко страшно. Монтана кроеше якетата си с прецизността на хирург. Американските купувачи на едро го обожаваха. Наричаха стила му „сигурна инвестиция“. Той не само въвеждаше нови тенденции, но и моделите му се продаваха като масова стока – комбинация, която повечето дизайнери така и не успяваха да постигнат.

Монтана и Тиери Мюглер бяха кралете близнаци на парижката мода. И двамата майсторски умееха да създават толкова силен интерес към ревютата си, че беше много трудно да се сдобиеш с покана. Караха публиката да чака с часове, с което засилваха още повече усещането за агресивно и ледено безразличие. Вместо да излизат с бодра крачка, техните манекенки сякаш пълзяха бавно по дългия подиум, никога не се усмихваха и винаги се владееха до съвършенство. Моделите им бяха пълна противоположност на женствеността или нейна карикатура, в зависимост от гледната точка.

От всички съвременни дизайнери на Монтана се разчиташе най-много да защитава името на френската мода в бъдеще, но поведението му – обикалянето по нощни клубове, слуховете, че взима наркотици, странният му антураж – предизвикваше съмнения дали ще успее да се задържи на гребена на вълната.

Заехме местата си в залата. Това беше най-очакваното ревю за сезона.
Зачакахме. Двайсет минути. Трийсет минути.
Минаха още петнайсет минути, никой не смееше да си тръгне.
Най-накрая светлините угаснаха. Зазвуча музика и на сцената се появи манекенка с изчистен бял костюм. Тя спря за момент, преди да тръгне по подиума с каменно изражение. Музиката – тържественият ритъм на Триумфалния марш от „Аида“ на Верди – сякаш следваше движенията й и се усилваше с приближаването й. В края на подиума манекенката спря пред нас, изпъчи хълбок надясно и предизвикателно постави ръка върху него. Вдигна бавно брадичка и обърна глава, за да разкрие профила си. Колосаното бяло вталено сако беше съчетано с пола с твърд ръб, който се полюшваше около краката й като някой от пръстените на Сатурн.

Последваха я и останалите манекенки: Ясмин Гаури, Кристи Търлингтън, Гейл Елиът, Карла Бруни. Всички носеха лъскави чорапогащници и сатенени обувки, косите им бяха оформени на високи кокове, наподобяващи целувки. Цветовете на дрехите постепенно отиваха към по-тъмната гама: от светлосиньо през кобалтово до индиго. Виждах как всички седят неволно приведени напред, хипнотизирани от съвършенството на ледените кралици и кристалната визия на Монтана за външния вид на дамите.

Американката Кейт Бетс отразява като журналист света на модата в края на 80-те и началото на 90-те първо като репортер в парижкия офис на „Дамска мода“, а по-късно като редактор в американските списания „Вог“, „Харпърс Базар“ и „Тайм“. Живее в Ню Йорк със своя съпруг – писателя Чип Браун, и двете си деца.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР