„Проектът „Флорида”: Животът – точно до Дисниленд

Извади ме от равновесие за дълго време! Великолепният „Проектът „Флорида” (The Florida Project) на Шон Бейкър e част от програмата на 22-ия международен София филм фест и само ще кажа, че е един от най-впечатляващите филми за последните няколко години

Ирина Иванова 09 март 2018

„Проектът „Флорида” е от филмите, които могат доста да изгубят от подробен преразказ на съдържанието им, затова ще съм изключително внимателна. Целият филм е построен на принципа на бавното, постепенно разкриване на сърцевината на сюжета, на истината за героите и за живота им. Досещаш се каква е тази истина, прекалено е очевидна дори, учудваш се защо не ти показват директно някои неща – сигурен си, че си ги разбрал правилно – обаче това, че все пак филмът те държи в умерено неведение много, много дълго време, създава чувство на объркване. Именно въпросното объркване е брилянтен, гениален ход на режисьора и сценарист Шон Бейкър и съсценариста му Крис Бергок. Объркване, а не изкуствено навит съспенс – невероятно! Ето кой трябваше да бъде поне номиниран за оригинален сценарий на току-що отминалата Оскар церемония!

Действието се развива в и около мотел, разположен в непосредствена близост до „Дисниленд” в Калифорния. Обитателите на този мотел са всякакви маргинали - хора с разбити по една или друга причина животи, захвърлени в периферията на обществото, самотни майки, очевидно изоставени и от бащите на децата си, и от семействата си, типове на ръба на закона и т.н. Обаче не си мислете, че животът им е потопен в пълна мизерия, не. Това не е гето. Мотелът е боядисан в бонбонени цветове, зелените площи пред него са старателно поддържани, а в двора дори има леко нелеп, предвид близката магистрала, басейн с шезлонги. Дефо е в ролята на управителя на мотела – съвестен, честен, свестен пазител на този дом за обречени души, нещо като техен ангел хранител. Същинската история обаче на Хейли (в ролята Бриа Винайте) и нейната 5-6-годишна дъщеря Мууни (детето-чудо Бруклин Принс, дори и не предполагате за каква актриса ви говоря!), които няма къде да отидат и затова непрекъснато сменят стаите в мотела (с покровителството на управителя). Нямат и пари, а Хейли не може да си намери работа. Така и не разбираме какво точно й се е случило, защо е тук с детето и защо е сама, но въпреки това биографията й е изписана върху лицето й, в някак наркоманската й кльощавост, изтощената й, рядка, боядисвана сто пъти в сто цвята коса, мащабните й като континенти върху тялото й татуировки, евтините й дрехи, в празния й поглед дори. Хейли по цял ден пуши, гледа телевизия и тъпче детето си с боклучава храна - сода от кенове, пици, гофрети и т.н. Въпреки това обаче тя, нещастната „пропаднала” жена е непрекъснато до и с дъщеря си – много далеч от идеалната майка, но не по-малко майка от нея. Мууни плямпа всевъзможни глупости, които дете на нейните години не би трябвало да знае, върши всевъзможни щуротии, които дете на нейните години не би трябвало да върши, става свидетел на неща, които не би трябвало да вижда, обаче въпреки всичко тя излъчва щастие, безгрижие и истинска невинност. Понеже в крайна сметка има най-важното - любовта на майка си. А както е казано в Библията, щом имаш любов – всичко имаш. Дори да си затънал до шията в най-гадната, лепкава кал. Филмът „Проектът „Флорида” е за това – да погледнем зад привидното, зад външната обвивка, независимо дали тя е блестяща и приказна, или презряна и мизерна. Тя е само външна обвивка. И щом под нея има любов – тя няма значение.

Гледахме филма с моята приятелка и колежка от EVA Адриана Попова и в един момент тя ми каза: „Какъв ад!” Истината е, че светът, който режисьорът Шон Бейкър ни представя на пръв поглед няма нищо общо с ада – тези хора все пак имат прилични условия за живот, а и нали ви казах – всичко е боядисано в изпълнените със захаросан оптимизъм цветове на близкото Дисни царство, направо да ти прилошее! Обаче усещането, което постепенно, бавно и ненатрапчиво се промъква в теб, за да те превземе изцяло, е за нещо фалшиво, кухо, пластмасово, което още утре ще се счупи, за евтина надежда, натъпкана с емулгатори и консерванти, под която прозират самота, отчаяние и тотална безнадеждност. Няма да кажа и дума повече за филма с огромната надежда, че ще го гледате.

Асоциирам този филм с една истинска класика – „Уморените коне ги убиват, нали?” (1969) на Сидни Полак с Джейн Фонда и Майкъл Сарацин. В него мъж и жена отиват на танцов маратон и танцуват до пълна изнемога, за да изкарат някой долар и да се спасят от нищетата. Това напрежение между веселието и безгрижието, с които интуитивно свързваме танците и фактът, че двамата герои, пък и всички останали на този маратон, танцуват като гладиатори на арената, т.е. борейки се за живота си – е много подобно на това, което движи и филмът на Шон Бейкър.

Макар че Уилям Дефо бе единствената „брънка” от веригата на този филм, отличена с номинация за Оскар, всъщност не той е събитието. Дефо е много добър, много точен, железен, както винаги. Но истински впечатляващи са сценарият, режисурата и изумителното изпълнение на малката Бруклин Принс (и тук ще кажа, че определено не смятам, че всички деца във всички филми са добри).

„Проектът „Флорида” на Шон Бейкър ще ви извади от равновесие, ще ви сграбчи за ревера и ще ви разтърси, ще ви събуди. Така поне направи с мен.

Датите на прожекциите вижте на www.siff.bg

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР