Как се изпусна! Тенчо си падаше клюкарка – ще раздрънка из факултета: „Пенев си е взел отпуск, за да си гледа кучето...“ Само една такава реплика може да предизвика завист у колеги­те: „Тоя пък хем си гледа живота, хем гледа и куче!“ Току-виж слухът стигнал и до ръководството на катедрата. 

Опита се да замаже, като представи кучето за обикновен домашен любимец:
– Между другото, това е Хектор – скромен домашен люби­мец, порода германски брак.
Асистент Чаталски похвали германците – щом колите им са най-добри, сигурно и кучешките им породи си ги бива. Даже посегна и погали Хектор по кафяво-черния гръб. Но най се впе­чатли от каишката с инкрустираните камъни.
– Скъпоценни ли са?
– Ами – отвърна Пенев. – Менте... То и Хектор изглежда скъп, ама е помияр. Взех го, защото жена ми настояваше – да й прави компания...
– Аха – кимна Тенчо с разбиране. – Сега се сещам, Духо­мире, че говорихме за кучета при последната ни среща. Когато ти разказах за ризеншнауцера, оня, дето пееше „Пъстървата“ от Шуберт.
– И за хъркащия папагал...
– Остави папагала. Тогава ти ме попита дали има говорещо куче – припомни разговора им асистентът Чаталски, който бе достатъчно умен, за да събере две и две. – Сега разбирам защо: ти учиш твоя Хектор да говори...
– Ами... Това не е възможно. Говорещи кучета няма.
– Видях те. Видях те как мучеше. Караше го да каже „Мууу!“... Ей! Гявол такъв! – Тенчо му се усмихна и му раз­маха пръст: – Намислил си нещо! Какво, за „България търси талант“ ли го готвиш? Или за Гинес?
– Нещо такова! – смънка Пенев. Изведнъж му светна как да задоволи нездравото любопитство на колегата: – Насочвам го към рекламата!
– Към рекламата? – изненада се Чаталски.
– Поканиха го за снимки в рекламен клип. Нещо за шокола­дите „Милка“. Куче яде шоколад и мучи като крава. Репетираме ролята... Хайде, Хекторе, кажи: Мууу!
– Мууу! – обади се кравата откъм ливадата и ги изгледа с кравешки поглед.

А пък Хектор остана безмълвен, но в кучешкия му поглед сякаш проблясна искрица интелект.
– Умно гледа! – отбеляза асистент Чаталски. – Има някакъв разум...
– Така казаха и на кастинга. Ако дебютът му е добър, ще го снимат и във втори клип. За котешка храна. Слоганът е: „Тол­кова вкусна, че и кучета я предпочитат“. От Хектор не се иска много – само да яде от консервата и да мяучи като котка...
– Куче ще мяучи?
– Хектор ще успее, вярвам му. Кравешкият език ще му е като първи език. После ще усвои котешки: да казва „мяу!“... Говори ли два езика, ще му е по-лесно да научи и някоя мар­ка прах за пране... Или бира. А пък като влезем в рекламния бранш, късам с университета! С нашите заплати, колега, не се живее!
Чаталски го слушаше – в началото с иронична усмивка, но накрая стана сериозен:
– Няма да ти е лесно! – каза. – Сам знаеш, че говорещо куче няма – това е оксиморон! Но и добре платен учен също е окси­морон. Така че правилно си се насочил към други източници на финансиране... Трябва и аз да се замисля...

След тези думи асистентът Чаталски наистина се замисли, а после се и затича – може би към града, може би към универ­ситета или към други източници на финансиране...