Мариан Бозуков за любовта и сянката

Съкровени истории за трите жени, които изпълняват главни роли в живота му: студентската му любов Мария Сапунджиева, бившата му съпруга Невена Бозукова и голямата му обич Даниела Олег Ляхова

Лилия Илиева 11 януари 2018

Снимка: Светослав Караджов

Мариан Бозуков работи в литературен клуб „Перото“, актьор, играл на сцената на Народния театър, Сфумато и Пловдивския театър, бивш изпълнителен директор на издателство „Алтера“, художник по душа, сърце и гледна точка към света. Разказва топло и многоцветно. Рисува с думи. Говори усмихнато и пренася леко слушателя и през най-тежките моменти на личните си истории.

Когато се влюбиш – казва Мариан, – не го формулираш веднага. Просто започва да ти пари под лъжичката, докато минаваш покрай човека, усещаш, че мислиш само за него. Опорните точки изчезват. Политаш с главата надолу и това е. Любовта е много странно нещо. Тя е повече емоция, лудост. Обичта е кротостта, вниманието, да не можеш да дишаш, без да обичаш този човек. Така мисля аз. Може хич да не съм прав.

Мария Сапунджиева

Беше любов от пръв поглед. Приеха ни във ВИТИЗ, а аз се върнах да дослужа в казармата. И какво е това съвпадение, да пратят целия поток от ВИТИЗ да чисти писти до Пампорово и Смолян. Настаняват ги в общежития до моята казарма. Всяка вечер бягам при тях. И двамата с Мария усещаме, че нещо витае във въздуха. Но бяхме срамежливи. Имахме нужда да се ухажваме. Правиш опити да си близо до другия, да го докоснеш неволно или да направиш нещо, което му доставя удоволствие. Купонът тече нонстоп. Бригадата свършва. Изпращаме се с Мария. Колегите чакат автобуса на площадче пред поделението. А аз, понеже имах ключ от радиовъзела, засилих всички тонколони на говорителя в казармата и пуснах една плоча на Емил Димитров – „Сбогом, Мария“. Тогава тя май разбра. Първата ни целувка беше малко след това на фара във Варна, където заминахме за „Златния делфин“. Аз от вълнение седнах в една локва.

в бурните студентски години с Мария Сапунджиева

И заживяхме заедно почти веднага, като се прибрахме в София. Когато баща й се обаждаше, че ще идва в София, аз изчезвах. Мария скатаваше чехлите ми в килера, а под закачалката си стояха едни дамски, с пухчета, уж на съквартирантката й. А той баща й да не е бил пък вчерашен, да не се сеща... Кой знае. Прекрасен човек е Драго. Да е жив и здрав!
Аз на моите родители казах веднага, нейните научиха официално година и половина след поредното ни лято във Варна.

Ще ти разкажа един случай. Прибираме се с тролейбуса до Младост. Дотогава и двамата не бяхме пътували никъде, а аз знаех, че Мария много обича Италия. Бях разглеждал една книга албум в библиотеката и много харесах Флоренция. Тогава никой не можеше да си представи, че ще те пуснат в Италия, а и как ще си го позволиш... Но за мечтите няма визи, не се искат пари. И аз й обяснявам в автобуса къде ще отидем, какво искам да видим, колко би излязло. Мария не реагира. Побутвам я леко, питам слуша ли. Тя казва – не, не, бях се замислила. За какво? – За Мечо Пух. По това време репетирахме пиесата във ВИТИЗ. И ето ти отговор на въпроса какви планове можеш да кроиш с човек, който мисли за театър 24 часа в денонощието.

Любовта ни продължи четири години, от 1988 до 1992 г., докато следвахме във ВИТИЗ. По едно време живеехме в огромно ателие на 15-ия етаж. Аз обожавам есента и си спомням една неделна есенна сутрин, както мързелувам и в просъница чувам радио, звучи рубриката „Нова българска музика“. Нервно отварям очи от тази какофония от звуци и пред леглото ми – непознат с обръсната глава танцува, странен като новата българска музика... Оказва се Мариус Куркински, който се е върнал от казармата. Мария му пишеше писма, аз съм ги дописвал. И той ми е отговарял. Кореспонденцията ни беше безобразно смешна. За съжаление топчето писма изчезна при дългото ни местене по квартири. Покрай купоните съвсем логично към нас в ателието постепенно се присъединиха, освен Мариус, и Галин Стоев – режисьорът, Цветелин Павлов – мой колега куклен актьор, Петър Антонов. Заселиха се и заживяха. В началото не се знаеше колко хора си лягат вечер. Брояхме се сутрин на опашката пред банята. Може би аз като по-мързелив бях най-наясно, защото никога не съм бързал за лекции. Невероятно забавни години.

Бяхме нахално млади, в началото на кариерата си в изкуството, и някак не си давахме мира, докато не си разнищим вълненията от това какво сме гледали, прочели... Ходеше се до гарата за колети от родителите. Това, че има парче салам за цяла седмица, голяма работа! Като свърши саламът, ще има консерви домати с лук. Фокусът беше в големите, глобалните неща. Четяхме много. Раздавахме си роли, правехме малки спектакли и сме припадали от смях. Всички в групата бяха с невероятно чувство за хумор. Как да не се забавляваш с такива хора, но когато се говореше сериозно, се говореше сериозно. Доста време живяхме така, после с Мария се разделихме. Причините са хиляди. Живеехме непрекъснато заедно – във ВИТИЗ – от осем сутринта до 10-12 вечер... Това изхабява връзката.

Раздялата ни беше логична, естествен завършек на едно наистина приятелство и прекрасна любов. Нищо не е завинаги. Но да изживееш нещо толкова пълноценно, че да ти стига за цял живот, това е готиното. Страдали сме, разбира се, но не драматично. На сватбата на Зуека с Румяна Узунова по време на следването във ВИТИЗ бяхме разделени, но решихме да направим финално пътешествие. За да останем с... хубавия вкус. И пътувахме 11 дни из Стара планина, Троянския и Еленския Балкан. Парите ни стигнаха до гара Сливен. Седим на перона, пушим, говорим си отвеяно. Джанджун няма на гарата лятото. Влакът на Мария пристига с четири минути преди моя. Просто се хванахме за ръка и се качихме и двамата в него за Варна, където изкарахме великолепно лято. После се прибрахме в София. Всеки в къщичката си.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР