Добротата е това, което седи между човека и смъртта*

Адриана Попова 06 януари 2018

Наркоман от богато семейство бяга от миналото си в Щатите. Озовава се в затънтен ъгъл в канадските планини, някъде в Квебек. Случайно вижда как от джип изхвърлят тялото на момиченце. Найл, така се казва героят, се опитва да го върне към живот. И скача право в адска схема за убийства на животни, чиито части се изнасят към Далечния Изток. Tам ги смятат за афродизиаци например.

Звучи като обещаващ трилър и кървавата нишка я има, но книгата е много повече, защото е написана от Джефри Мур, откритието ми от края на миналата година с романа „Клубът на изчезналите видове“ (ИК „Жанет 45“, превод Милена Попова). Джефри Мур гостува в София на връщане от Истанбул, където предишният му роман, също издаден на български от „Жанет 45“ - „Творците на памет“, е бестселър. Kанадец e, учил класическа френска литература в Сорбоната и преди да пропише, се е занимавал с преводи. Пред завършване е на новия си роман „Парижко зелено“, за който казва, че е на тема тенис и има сериозно развити еротични сцени. Всъщност Paris Green, както звучи името в оригинал, е вид отрова, използвана в градинарството.

Клубът на изчезналите видове“ се ражда, след като Хъксли умира при мистериозни обстоятелства. Хъксли е котката на писателя, който подозира в убийство някой от местните ловци. Джефри Мур редовно разрушавал бракониерските им капани при разходките си в Лорентианските планини – същите планини, в които се развива действието на романа му.

Творците на памет“ също тръгва от лични преживявания на Мур. Родителите му умират от Алцхаймер, а в книгата майката на главния герой страда от същата болест. „Творците на памет“, която сега седи най-отгоре върху купчината с книги за спешен прочит у дома, е превеждана в 15 държави и има достатъчно много награди, за да предчувствам литературно гурме. Освен художествени качества, тя е и с енциклопедична тежест, да не говорим, че е своего рода прецедент – рецензия за нея излиза в изключително престижното медицинско списание „Лансет“.

Стилът на Джефри Мур е кинематографичен, разказът му се води в чудесно темпо, с езикова изкусност, черен хумор и философска дълбочина, която сгъстява кръвта. „Какво можех да кажа? Че не ми пука дали съм жив? Че с всеки ден от живота все повече и повече се изважда от все по-малко и по-малко?“, казва Найл в „Клубът на изчезналите видове“. Мелиса А. Томпсън , автор на Dreadful Paris, пише за този роман: „Чета най-добрите книги с молив в ръка, подчертавайки онова, което ме поразява. Моят екземпляр на тази книга е целият в подчертавания.“

Моят също.

В Клуба на изчезващите видове влизат мечки, елени, кугуари и много, много птици. Но и хора, там има хора. Свръхчувствителни, готови да използват интелигентността си, за да се опълчат срещу идиотското унищожаване на животни, което винаги унищожава и души. Хора като героите на Джефри Мур, като Найл и Селест. Те невинаги оцеляват, но без тях онова, което остава от живота, ще е все по-малко и по-малко.

*перифраза на „Майката е онова, което стои между сина и смъртта“ - цитат от „Клубът на изчезналите видове“

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР