Бяхме и в друго село на друг фиорд – Флам. Разглеждаш го за 5 минути и какво да правиш цял ден? Виждам едно влакче, като тези на Златните пясъци, с електрокарче, викам – дайте да се качим, защото вече няма какво да правим. А влакчето върви до другата част на селото. Тук са 3 къщи, там са останалите 3, явно. Качваме се да ги видим и тях. Стигаме до едно място, на което това влакче може да обърне, и тръгваме обратно. И виждам от едната къща, покрай която бяхме минали на отиване, едни дечица ни махат с ръце, отвътре излязоха една майка и една баба, едната държи пране, другата с набрашнени ръце, махат ли махат. Викам – господи, от кметството ли им плащат да го правят? Разплаках се. Кой у нас ще си остави работата да тръгне да маха на един турист? Но тяхното село е живо, защото сме ние, туристите. И те искат да ни поздравят. Дворовете им бяха в огромни малини, големи колкото едри български череши. Имаше и по ливадите. Викам – господи, да спрем да си наберем. Моите приятели казват – как ще ги берем, тези хора се препитават с тези малини. После си купихме от тях. Фантастични са, една малина ти изпълва цялата уста.

Във Флам имаше музей на копача на тунели. Това е най-бързият начин за придвижване в тази страна, няма такива спускания и изкачвания, релефът е много труден за преминаване и затова много тунели са се копали и се копаят. В момента строят единствения тунел за кораби в света. Той ще преминава под един от полуостровите и целта му е да предпази корабите от опасните морски течения и бурите, които вилнеят там 100 дни в годината.

А какъв мъж видях в това забутано селце Флам! Не манекен, викинг, красавец. Жените също са нечовешки красиви, хубави, едри жени. Не кльощави.

През деня спирахме в разни селца и имаше организирани екскурзии, но те са напълно измислени. Виждаш всичко за секунди. Единственият по-голям град, край който спряхме, беше Ставангер. Много красив с шарените си къщи. Сив е животът на хората, през зимата денят им е къс, 200 дни в годината вали и те са си нарисували цветове. Имат нужда от ведрост. Но е много чисто и девствено навсякъде. През зимата е абсолютно бяло, дори по пътищата няма черно от гумите на колите. В големите пристанища водата е кристално чиста, можеш да я пиеш. Сърцето ми се скъса, защото в такава чистота са живели моите баби и дядовци. Такава беше водата на воденицата на прадядо ми в Етрополския Балкан. Помня как прабаба ми миеше чиниите от качамака с пясъка от реката. А ето – хората тази чистота са си я запазили!

В Ставангер има Музей на нефта, не е ли нелепо? Аз, естествено, не отидох, макар че приятели, които преди това бяха ходили, казаха – интересно е. Мислех си – толкова сте скучали, че и това ви се е видяло интересно.

В Ставангер исках да ям рибена чорба. Като обикалям по света, обичам да я опитвам, защото навсякъде е различна. Сега исках да опитам скандинавската. Питам в една берберница – хора, умирам за рибена чорба, къде да отидем. И момчетата казват – на рибния пазар на пристанището. Естествено. Първо, купата, в която ти я носят, е тенджерка, второ, толкова наситено е всичко в нея, риби, скариди, миди, див лук, сметана, богата, божествена супа.

А за прословутата норвежка скъпотия – нечовешки скъпо е, но това си е техният стандарт, кой те бие да отиваш, бе! Щом си отишъл, съобразяваш се. Научила съм се в чужбина да не обръщам в левове, защото така и едно кафе няма да изпиеш. Не обръщаш и край. Но и за Дания, и за Норвегия мога да кажа, че в магазините за хранителни стоки е по-евтино, отколкото в българските. Ресторантите са скъпи, хотелите, такситата, услугите. Можеш да живееш изключително нормално, ако не ходиш по ресторанти.

Адресът на русалката

С Владо направихме и обиколка на Копенхаген, където ми остана сърцето. Благодарение на една фантастична жена, Таня Петрова от българското посолство, и на мъжа й за 3-4 дена видяхме толкова много!

На Копенхаген му казват Северната Венеция. Много ми хареса разходката с туристическо корабче по каналите. Минавахме покрай лодки, в които живеят хора и си пият кафето. Архитектурата е ниска, всичко е толкова скромно, човешко и строго. И дворецът им – малък, скромен. Когато започнах да качвам снимките от Дания на профила си, една приятелка, Танчето Шахова, написа под тях – Марте, ти си при културата и скромността. Сградите са 3-4 етажни. С огромни прозорци, за да влиза светлина. Няма пердета. Разбрах откъде идва това. Дания е морска страна, има много моряци. И ако жената пусне пердето, докато мъжът й плава, кой ли е при нея? Затова няма пускане на пердета, за да се знае, че не изневерява. Като се разхождаш вечер из кварталите, виждаш точно какво ядат хората, колко скариди има в чинията на господина, докъде е виното в чашата на госпожата. Можеш да разбереш каква книга чете човекът, коя програма гледа по телевизора. Всичко е на показ, няма какво да крият. Видях невероятен блок, всъщност няколко такива. Стените и от двете му страни са стъклени, по средата има портали. Виждаш през стените от единия до другия край на блока.

И тези интериори! Царе са. Много харесвам скандинавския дизайн. Нямат лампи от тавана, всички са на пода. Една топла, жълта светлина, свещи. Много цветя. Имат си и думата – хюга. Но никакви хора няма по улиците. Единствено ако тичат или разхождат куче или бебе. Не видях задръстване. Нямаше един светофар, на който трябваше да чакам. Всичко е с колела, 80-годишни баби и дядовци. Това и в Холандия съм го виждала. Равните държави си го позволяват. Имат приказка, че бебетата се раждат на колела. Карат, преди да са се научили да ходят.