Михаил Балабанов: Тео е моят герой

Със съпруга на загиналата при рекордно гмуркане Теодора Балабанова разговаряме за щастливите им 21 години заедно, за решението им да превърнат любовта си към дайвинга в професия и за едно незавършило вселенско търсене

Адриана Попова 07 декември 2017

Снимка: личен архив

На 25 септември на 40 метра дълбочина в Егейско море Теодора Балабанова поема последния си дъх. Вече е подобрила световния рекорд при жените за гмуркане в открити води, спуснала се е на 232 метра заедно със съпруга си Михаил Балабанов и двамата са тръгнали да изплуват. После нещата се объркват. Половин месец по-рано от EVA бяхме поискали интервю от Теодора. Тогава по мейла ни отговори Мишо: „Здравейте, благодарим ви за желанието да интервюирате Тео. Може би след рекорда би било по-подходящо или...?“ Оставихме го за след рекорда. Следващият мейл от Мишо гласеше: „Обещах ви разговор с Тео... но ще го направим за Тео.“

С Михаил Балабанов разговаряхме на пейка в една от градинките на кв. Гео Милев вместо в кафене, както се бяхме уговорили. При изкачването си към повърхността той е преживял същото, което уби Тео – баротравма на вътрешното ухо, и затворените и шумни пространства все още му докарват прилошаване и виене на свят. По време на интервюто Мишо не се скри зад мъката си, отговаряше по мъжки стегнато. И само падането на гласа му при някои от въпросите издаваше колко тежък е камъкът, който го е затиснал. След загубата на жената, която е обичал 21 години. Всеки ден. Това, което го държи сега, е да не позволява върху слънчевата личност на Теодора да бъде наметнато покривалото на съжалението. Тя е моят герой, не мислете за нея като за жертва, казва Мишо. Лицето му е издълбано от солта и водата и сол и вода има в гласа му.

„Искам да внеса много важно уточнение. Направеното от Теодора не е опит за рекорд, а е завършен рекорд, защото трагедията се случи накрая и причината е извън дайвинга. Докато някоя друга жена не го направи, Теодора ще бъде световен рекордьор. Двамата сме световни рекордьори за семейство, докато някой не влезе по-надълбоко или пък на същата дълбочина като нас и не го завършат двамата. Това ми е много важно, защото е върхът, който ние двамата постигнахме в дайвинга.

С Теодора се запознахме съвсем случайно, на екскурзия в Мелник. Аз бях на 25, тя е с 2 години по-малка. Беше краят на есента, а се оженихме през юли. Пламенна любов и решение от пръв поглед. Мисля, че тогава завършвах второто си висше – маркетинг, преди това следвах инженерна специалност в МЕИ. Вече имах частна фирма. Тя работеше в счетоводство.

Всичко в нея ми харесваше. Красива, слънчева, отзивчива, обичаща, един добър, усмихнат човек. Няма фотография, на която да не е усмихната. Затова я наричах слънчице, душичка. Нямаше човек да не я харесва. Веднага успяваше да установи ведър, слънчев контакт с хората. Не обичаше агресията, много ми се дразнеше, когато съм агресивен. Смея да твърдя, че с тази жена съм имал живот, какъвто всеки би искал. И според моите приятели е така. Затова в момента изживявам случилото се изключително тежко. През тези 21 години сме били заедно във всичко...

2006 година започна голямата криза. Теодора тогава работеше в столичната митница, аз продължавах със строителната фирма. И двамата пострадахме от кризата. С влизането в Европейския съюз работата на митниците намаля и тя почти не ходеше на работа, строителството беше много засегнато. И заради това имахме проблеми със здравето. Аз бях 115 кг, на връщане от една командировка получих припадък, попаднах в болница с кръвно 205 на 120. И докторката каза, че ако не спра цигарите и не отслабна... 36-годишен бях. Сега съм 47. Спрях цигарите, но стресът в работата си остана. И Теодора каза – защо да не си сменим живота, да направим нещо по-различно. Нейна беше идеята да отворим дайвинг център. И да го направим в Гърция, защото нашето море вече беше презастроено, природата, спокойствието изчезнаха и хората се отдръпнаха. А Северна Гърция се намира на същото отстояние от София, както и Черно море.

Кога започнахме с дайвинга ли? Аз съм изкарал курсовете за водолази в ОСО – Организацията за съдействие на отбраната, през 1986 година. Заедно с Теодора започнахме през 2000 година. В Гърция. Бях й разправял, че съм правил дайвинг, и може би това е възбудило интереса й. Видяхме дайвинг център, решихме да пробваме. Тя беше много въодушевена. Първият й дайвинг не се получи особено успешно, с инструктора се бяха спуснали на 10-12 метра, което е максимум за първи опит, беше стресирана, но това само я амбицира жестоко. Вкъщи беше рев, казваше, че всяка вечер сънува дайвинг и че следващия уикенд сме пак там. В петък хайде, пали колата, заминавай и така 10 години. Всеки божи уикенд. Всички спестени пари ги давахме за дайвинг. Няма да ходим на ресторант, ще ходим на дайвинг, няма да си купим скъпа дреха, отиваме на дайвинг. Десет години гмуркане на едно и също място, при един и същи инструктор, много добър, 25 години е бил инструктор на гръцките специални части. Изкарахме всички възможни курсове. Ние сме такива хора, че като правим нещо, обичаме да го правим сериозно. От самото начало видяхме, че дайвингът е един вид занаят, и защо, докато си правим удоволствие, не вземем да учим и занаята.

Теодора в национален и световен мащаб е явление в дайвинга. Нито една жена не е стигала там, където стигна тя.
Десет години така и после дойде кризата и идеята на Теодора за дайвинг център. Играхме хазартно, вабанк. Бяха ни останали един наследствен апартамент – от дядото на Дора, и една хубава кола. Продадохме колата, Дора заложи апартамента в банка. Разплатих, каквото можах с когото можах. Останалите пари ги инвестирахме в дайвинг център. В началото мислехме да е на Корфу, но там не намерихме близост с местните. Още не бяхме решили за мястото, когато от Италия тръгна камионът с оборудването за дайвинг центъра и ни питаха къде да го доставят. От гмурканията ни преди познавахме Никити, едно място на Ситония с хубава природа. Не беше застроено и решихме, че на българина ще се хареса. Винаги сме били ориентирани към българския пазар. Ако има туристи, окей, ако няма – ще видим, отнякъде трябва да започнем. Никити е като кръстопът в Ситония, а от баба ми знам, че на кръстопът и кьоше магазин не фалира. Местните отначало се смяха, но после спечелихме уважението им за това, че не сме отворили поредния ресторант или баничарница, или сувлаки, а сме направили нещо идейно, което не съсипва ничий бизнес. Най-близкият конкурентен магазин беше на 25-30 км. Това беше преди 8, вече почти 9 години.

Ходили сме да се гмуркаме в Червено море, Шри Ланка, на Филипините, в Малайзия. На човек, който е водолаз в кръвта, му харесва да се гмурка дори в басейн. Най-погрешният въпрос към един водолаз, който работи професионално, е къде е най-хубавото място за дайвинг.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
Хаджи Христо
08 декември 2017, 11:49

Гордея се, че познавах лично Теди - невероятно мил човек!
Мишо, не си сам в скръбта си и сега плача, като чуя името ѝ!

ТВОЯТ КОМЕНТАР