Мая Манолова - остро с бутонките

Противоречива е най-мекото определение за личността Мая Манолова, но не може да й се отрече, че е несломима биткаджийка, независимо дали става въпрос за обществена кауза или за заболяване като рака на гърдата

Ваня Шекерова 11 декември 2017

Снимка: Светослав Караджов

 

Приемате ли промяната на мястото си в обществено-политическия живот като преминаване на по-ниска предавка?

Не съм го мислила. Не за това смених политиката. А и се оказа, че тук скоростта е много по-висока. В парламента, макар със сигурност да бях най-активният депутат – пишех законопроекти, задавах въпроси, участвах в дебати, срещах се с избиратели, имах някакво време, лично време. Сега нямам. Вече не съм част от институция, самата аз съм институция и отговорността е много по-голяма. В парламента водиш битки за избирателите си, срещу опонента си, битки за власт. Тук битката е за хората, за правата им. Тук можеш да пипнеш резултата с ръка. Решил си проблем, жена е получила пенсия, дали са на друг дърва за огрев, затворили сме арбитражните съдилища... Сега, дай Боже, битката с депутатите да завърши успешно, да сложим ред в частните съдебни изпълнители, които малтретират хората.

Кога се замислихте да излезете от ролята на най-активния депутат?

Да се осъзная много ми помогна дъщеря ми, която ми казваше да не си мисля, че не съм им писнала на хората с моите каузи, колкото и справедливи да са ми изглеждали. И наистина в един момент си мислех, че преди да стигна дотам хората да превключат канала, като ме видят по телевизора, трябва да се махна. Все пак 10 години е вече прекалено. Каквото си могъл, си дал...

фотография Светослав Караджов

А ракът на гърдата, през който преминахте, повлия ли на решението ви да намалите темпото?

Да сменя мястото си – да, но да намаля темпото – не. Според мен човек по-лесно може да се пребори с проблем, с болест или друга трагедия, ако има други предизвикателства. В момента, в който легнеш и започнеш да се окайваш, ти си свършен. Изобщо не исках да говоря за заболяването си, може би защото се лекувах, когато беше изборът за омбудсман. Не исках това да повлияе, да ме съжаляват, да се опитват да ми спестяват нещо, да ме трудоустрояват.

Чух, че не сте пропускали профилактичните прегледи. Но как тогава се изпуснахте?

Според лекарите, не съм се изпуснала съвсем. В цялото тичане на един Еньовден, бързайки за Кюстендил, където трябваше нещо да правя, минах през Пета градска да ми направят прегледа, който не бях правила една година. Лекарите ми се радваха, както обикновено, като на човек, пълен с енергия, който не боледува и нищо не му се случва. Замръзнаха им усмивките по време на прегледа. Не стигнах до Кюстендил този ден. Казаха – давай направо да оперираме. Все пак отидох да чуя и второ мнение. В ИСУЛ имаше санитарен полуден и най-добрият диагностик д-р Спиридонов си чистеше кабинета. Зададе ми въпроса дали ми е правена снимка на белите дробове. Не е хубав този въпрос. Беше си доста страшничко.

Пушехте ли тогава?

Да. От 2001 до 2008 не пушех, седем години. После една година пушех, една не пушех, ама като ми откриха рака, си пушех. Оказа се, че имам късмет, защото лекарят, който впоследствие ме оперира, се оказа приятел на мой приятел. Оказа се, че в нашето здравеопазване най-важно е да имаш приятели. Казвам го със съжаление, но съм откровена. Та оперираха ме след един ден. Имах време да си купя нова пижама и да си направя косата... Изпуших една цигара и влязох да ме оперират.

Беше ли ви страх все пак?

То си е страшно. Но исках по-бързо да се види какво е, да ме оперират. Откриха ми рак в сряда, в петък легнах на операционната маса. Може би не трябва да го казвам, но в събота излязох с торбичките и отидох на „Позитано“. Трябваше да се застане срещу ръководството, за да бъде защитен един колега, когото смятам за приятел. В такива ситуации един е на сватба, друг на кръщене, трети има някакво неразположение. Да кажа, че съм болна, аз, която винаги съм пълна с енергия, да кажа, че съм оперирана – никой нямаше да ми повярва. Щяха да помислят, че съм се скрила. И така и така бях излязла от болницата, после през седмицата отидох и на работа. Така че болнични не съм ползвала.

Промени ли се с нещо начинът ви на живот след този ден?

Не. Главното решение, което взех, бе да спра с парламента. А цигарите ги отказах сега през януари. Лекарите не бяха достатъчно категорични да спра да пуша. Сега аз си реших, че вече е прекалено, и ги отказах.

Как преживяхте последващите терапии?

Как... Докторът после ми каза: „Гордея се с теб! Така трябва да се прави – имаш предизвикателство, гониш си нещата.“ Докато ми правеха изследвания в деня преди операцията, притичах до парламента, където имаше протест на гражданите, измамени с швейцарските франкове, пък и бях обещала да черпя депутатите с череши. Човек не трябва да се оставя на страха и на болестта. От друга страна, не трябва да натоварваш близките си.

На кого казахте за диагнозата си?

На мъжа ми и на дъщеря ми. На тях дължа своето оздравяване. Те, макар да не си го признават, се бяха наговорили да обясняват, че нищо ми няма, че нищо не може да ми се случи, че ще надживея всички, че ей сега съм го минала този рак и съм го загърбила... Никой не седна да реве и да се тръшка, да си скубе косите. Бяха като войници. Ако не бяха до мен, не знам как щях да се справя. Но никога не бих тревожила родителите си и останалите си близки хора.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР