Боряна Росса: Мисля за новото си тяло като за по-красиво

Не виждам никакъв смисъл да се депресирам от липсата на гърдите ми. Затова и започнах да правя тези пърформанси – с чувство за хумор срещу депресията. Идеалът за женственост, който изисква присъствието на гърди, е конструиран от обществото и това, че ги няма, не би трябвало да довежда до комплекси у тези, които са претърпели мастектомия. Това искам да кажа.

Ваня Шекерова 23 ноември 2017

„Перверзни зеленчуци 1“ серия от десет фотографии фотография Лаура Хейман

Боряна Росса е художничка акционистка. Завършила е Националната художествена академия в София, сега е преподавател по видео- и пърформанс арт, както и по трансмедия в университета в Сиракюз, Ню Йорк. В България основава групата „Ултрафутуро“ заедно с Олег Мавромати, с когото са двойка. В САЩ живее от 2005 година, след като завършва първо магистратура по електронни изкуства в Ню Йорк, а после докторантура

През септември Боряна Росса представи в София изложбата „Обогатен реализъм“, включваща както фотографии от нейни по-стари пърформанси, така и цикъл, представящ личните й отношения с рака на гърдата. Мнозина сигурно са сметнали фотографиите й за шокиращи и скандални. Но каквито и да са, кадрите, на които самата Боряна е заместила липсващите си гърди със зеленчуци, провокират размисъл и още по-дълъг разговор по темата за женското тяло, за наложените от обществото норми, в които то, тялото, трябва да се вмести, за границите на естетиката и пошлостта... За това дали ампутацията на женските гърди, свързана с епидемичните размери на рака на гърдата, не трябва вече да се приема като body modification, сравнимо с пиърсинг и тату. Боряна Росса със своята лична история, превърната в изкуство, пред списание EVA.

Откога експериментирате с тялото си? 

Работя в областта на пърформънса от 1997 г. Тогава направих първия. Преди това съм правила доста фотографии със себе си. Рисувала съм и много автопортрети, което също смятам за експеримент с тялото, използвано за изразяване на определени идеи.

Къде пътувате с вашите пърформанси?

Канят ме на много места, правя изложби в Западна и Източна Европа, в Америка, дори в Азия. Тази година имах изложба в Австралия. В Тайланд бях, и в Корея, но не бих казала, че в Азия показвам толкова, колкото в Европа и САЩ. Често участвам в биеналета и в музейни изложби на определени теми. Най-често това са феминистки изложби. Явно в международния контекст съм разпозната като феминистка художничка, която представлява Източна Европа, но в същото време се намира в диалог със западния свят, живеейки в Щатите.

Чувствате ли се изцяло реализирана там?

От една страна – да. От друга, аз съм много свързана с България и източноевропейския контекст. Смятам, че произведенията ми могат да говорят по различен начин на публиката в Европа в сравнение с това как са прочетени в Америка. Някои от работите ми просто не са показвани тук, защото се занимават с проблеми, които в Америка са по-трудно разбираеми или са свързани с политиката, социалната и културната действителност в Източна Европа.

На кого от съвременните творци във вашата област въздавате?

Нямам кумири. Най-често следя и се радвам на произведенията на хора, които лично познавам. За мен е важно да няма голямо разминаване между художническия манифест и личния. Ако трябва да спомена имена, ето няколко – от руските харесвам Виктория Ломаско, тя прави рисунки, не пърформанси. Олег Мавромати, с когото сме в доста активна артистична връзка и не само се възхищаваме един на друг, но и се критикуваме. От българските художници харесвам Даниела Костова. С Адам Зарецки от американците сме добри приятели и правим неща заедно. От по-възрастните поколения бих споменала Кароли Шнееман.

В София е изложен кадър от вашия пърформанс „Витрувиански човек“. Бихте ли го повторили сега, когато част от вас, имам предвид гърдите ви, липсва? Чувствате ли се несъвършена без тях?

В пърформанса, който направих, не зная дали забелязвате, съм зашита с хирургически конци към конструкцията. Моето тяло не показва съвършенство, а тяло, което не е включено в тази стереотипна идея за овека, и той е мъж, а не жена. Така че още тогава исках да покажа липсващото, това, дето не присъства в идеята за съвършенство и за човек. Така че с гърди или без гърди, не бих добавила нещо различно към смисъла на пърформанса. Може би без тях би станал по-графичен и още по-изразителен, но от друга страна, не смятам, че ще е прекалено ново. Аз правя други пърформанси без гърди, непоказани на изложбата в София. Имам една възстановка на пърформанс на австрийската художничка Вали Експорт, която се разхожда с кутия пред тялото си, покрита със завеса. И приканва всички да бръкнат и да пипнат гърдите й. Действието на опипването остава скрито, а тя прави коментар на начина, по който женското тяло е обективизирано, то е предмет, обект на желание. Този пърформанс съм го правила в Москва и в Чикаго, но за разлика от Експорт аз нямам гърди. Ето за смисъла на този пърформанс липсата на гърди е от голямо значение. Хората са доста изненадани, не намирайки очакваното зад завесата. Накрая ги питам как да завърша пърформанса. В Чикаго искаха да сваля кутията, а в Москва имаше дълъг разговор за това какво ми се е случило и за изкуството, но никой не пожела да махна кутията.

Разкажете за някоя от най-интересните реакции на вашето предизвикателство.

Има разлика между реакциите на мъже и жени. Жените най-често са много внимателни и трогнати. Едно момиче в Москва поиска да повтори. Мъжете малко по-трудно се идентифицираха с моето тяло и с това, че могат да бъдат засегнати от такава болест. За тях по-скоро беше някаква изненада. Но бяха съпричастни към случилото се с мен. Един младеж беше много учуден, че не намира очакваното, и се опита да скулптира от кожата ми гърди. Щеше да счупи кутията. Друг в Чикаго ми каза, че аз съм явно много спортна натура, very fit.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР