Художникът Тристан Ра за аромата и цветовете на Рая

Прилича на герой от арабска приказка – с дълга риза и потури, обут с папуци и с мускетарска брадичка. Седи пред триетажната си жълта къща със сини капаци на прозорците в селцето Карла Байл. Картините му се продават в цял свят, а разговорът ни с него потича сам

Лилия Илиева 11 ноември 2017

Снимка: Петър Настев

Карла Байл e селце, разположено на хълм в Югозападна Франция, върху останките на древна цитадела на хугенотите. Заобиколено от тераса, разкриваща чудна гледка към околните хълмове, поля, езеро и към Пиренеите в самото им сърце. Известно е с множеството галерии и изложбени зали, на брой повече от местните жители, и с фестивала на пластичните изкуства, който се провежда там от 20 години. В един от празничните четвъртъци, в които фермери от околността продават храна и вино, из градчето са плъзнали улични артисти. Всички художници, скулптори, керамици са отворили галериите си за безплатен достъп. Така попадаме на Тристан Ра. Прилича на герой от арабска приказка – с дълга риза и потури, обут с папуци и с мускетарска брадичка. Седи пред триетажната си жълта къща със сини капаци на прозорците. В нея са галерията и ателието му. Той е човекът, който с група приятели артисти съживява селцето и заедно организират изложби през цялата година. Пътува много – в Африка, Индия, Либия, Йерусалим, Истанбул, Иран. Картините му се продават в галерии по цял свят. И както се случва по-често с хората, които живеят на юг, разговорът ни потича сам.

Преди да дойда тук – казва той, – рисувах картини на тротоара в Сен Тропе, комерсиални, еднообразни – лодки, камбанариите на градчето Колюр... Ако работиш здраво, от това се изкарват много пари. С жена ми живеехме добре. И бях доволен. Аз съм от Париж и съм завършил медицина, защото родителите ми мислеха, че е благонадеждно, а мечтаех да следвам в Академията. Дипломирах се. Започнах работа като фармацевт. Работех нощем в една аптека, през деня ходех на уроци по рисуване. Не можех да спя от стрес. И ето ти решение – започнах да пуша трева, за да намаля стреса. В онези години – говоря за 60-те, хем всички го правеха, хем на това се гледаше с лошо око. Някой от съседите се оплакал и ме прибраха в затвора.

За пушене на трева?

Присъдата беше за употреба на наркотици и за подстрекателство и на други да пушат. Бях на двайсет и... събирахме се с приятели, канехме момичета, пиехме вино, говорехме си, предлагахме им. Добре де, запалихме доста от тях. Бях осъден на пет години. Представяш ли си?! Бях помилван след една. И когато излязох на 5 май 1979 година, реших да променя живота си, да се занимавам с рисуване, дори това да значи да умра от глад. Не ми се правеше друго. Записах се в Училището по изкуство и дизайн в Тулон, но не ми беше интересен този академизъм. На втория месец един от учителите, Лопес Паласиос, ми каза: „Ако искаш, ела в ателието ми. Можеш да работиш с мен и да ти преподавам. Ще ти дам и ключове, за да рисуваш сам, когато искаш.“ Зарязах училището. С него напреднах много. И след това 15 години работих в Сен Тропе. Накрая с жена ми спестихме пари за къща.

От картините, които продаваше на улицата, спести за къща?

Да, но работех много. Рисувах и продавах всеки ден, всеки ден. Да имаш къща и земя във френския югоизток винаги е било много скъпо. Цената е десет пъти по-голяма от тук. Със спестяванията за 15 години успяхме да вземем една къщурка – 35 кв. м с около хектар земя и прекрасна гледка до Сен Тропе, без ток и вода. А имахме две малки дъщери. Беше много трудно. Наистина мизерия. И тогава се сетих, че имам един приятел на югозапад. Дойдох да го видя. С него попаднахме на много красива реновирана постройка от 200 кв. м с топла вода, газ и 40 хектара земя на цената на къщичката от 35 квадрата – 120 000 евро. В една и съща седмица продадохме малката къща до Сен Тропе и купихме голямата до Карла Байл. В същото време в продължение на 7 години един много елегантен господин със силен руски акцент си купуваше от мен малки картини. Сядаше понякога да пием по чаша вино, говорехме за история на изкуството. Оказа се голям търговец на изкуство. Работеше с галерии по цял свят. През цялото време е наблюдавал дали ще променя стила си. И изведнъж ми предложи договор за 10 години, в които да правя по 150 творби на година. Подписах договора, без да чета. А тези цифри означаваха да започвам по една картина всеки ден, и то за много дълъг период от време. Но престанах да работя на улицата.

А как човек може да има вдъхновение всеки ден?

Въобще не трябва да си задаваш този въпрос. В първите години много закъснявах. И той не беше доволен, защото правеше програма с изложби. Показваше картините навсякъде – в Цюрих, Брюксел, Холандия, Ню Йорк, Маями, Сингапур. Беше изключителен човек и търговец – Андре Владимир Депер Лави. Говореше 10 езика. След време наваксах и нарисувах повече от включените в договора. На финала ми предложи нов, но отказах. Много е тежко, голям стрес – да работиш и да си на макс, да мислиш за това всеки ден, в продължение на 10 години.

Истина ли е, че твоята галерия беше първата тук?

Да. Селцето беше разрушено и пусто, като след война. Имаше много къщи без покриви. Площадът не беше павиран. Възрастни хора седяха пред кметството, облечени в черно. И то беше без покрив. Къщите струваха по две хиляди евро, имаше дори за по 200. Накупих доста и ги препродадох на приятели. Тази, в която ми е ателието и в която говорим сега, беше опустяла, неотваряна от 50 години, нямаше цена. Предишната й собственичка ми каза: „Ами дайте ми каквото поискате.“ А беше прекрасна къща, в много добро състояние. Помислих: „Защо да не отворя една галерия тук?“ И го направих. Хората идваха, за да ми се смеят. Но аз си имах договор, който ми носеше много, и ми беше все тая дали продавам в галерията. Смеех се с тях. Ако умирах от глад, нямаше да е така. С времето, макар че в областта Ариеж култура нямаше, започнаха да идват хора, дори да купуват.

През 1985 г. Карла беше селце от дълбоката провинция. Да видиш да се продава картина за 5 хилядарки... местните бяха много учудени. Тук се продаваха неща за стотинки. Не бяхме дори част от общината. Настъпи промяна, когато министърът на външните работи Лоран Фабиюс дойде да живее тук. Той е голям колекционер на изобразително изкуство. И започна често да се отбива в моята галерия. На всичкото отгоре взе да остава. Общината започна да ни помага.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР