Тед Кочев: Из дневника на един „стар вампир“

Световноизвестен е като режисьор на „Рамбо: Първа кръв“, носител е на „Златна мечка“ и на наградата за най-добър сценарий на Гилдията на американските сценаристи, има номинации за „Оскар“ и „Златна палма“. Наскоро на български излезе автобиографията му „Моят живот в киното“ от ИК „Колибри“

Лилия Илиева 15 ноември 2017

Снимка: Festival Lumiere

Роден е на кухненска маса в един от крайните квартали на Торонто Кабиджтаун, а първите му думи в живота били „Мама ви мръсна“, на български. Сега Тед Кочев е на 86, а блясъкът в очите му е на осемнайсетгодишен темпераментен, щур, жаден за приключения и провокации младеж. Не е от търпеливите. Говори бързо, страстно, смее се често, разказите му са с драматични обрати и много диалози.

Световноизвестен е като режисьор на „Рамбо: Първа кръв“, носител е на „Златна мечка“ и на наградата за най-добър сценарий на Гилдията на американските сценаристи, има номинации за „Оскар“ и „Златна палма“. Наскоро на български излезе автобиографията му „Моят живот в киното“ от ИК „Колибри“. Увлекателна, забавна, пълна с истории и срещи със звезди като Силвестър Сталоун, Джейн Фонда, Марлон Брандо, Мартин Скорсезе, Ингрид Бергман, Микеланджело Антониони, разказани откровено и сърцато. Тед Кочев беше в България за представянето й. Срещаме се и много горд с българското гражданство, което получи преди година, той говори ту на български, ту на английски.

Когато човек чете автобиографията ти, остава с впечатление, че си много смел, открит, директен и целенасочен човек. Така ли е?

Какво значи да съм смел? Още в гимназията получих много добър съвет от любимата ми учителка по английски и литература госпожица Шоу: „Без любов всичко е пепел“. Каза ми го, след като бях прекарал година в смятане на интеграли и лабораторни експерименти в университета в Торонто, където влязох да уча математика и физико-химия въпреки опита й да ме разубеди. Тя ме беше предупредила: „Били (рожденото име на Тед е Уилям Тиодор Константайн Кочев), ти си толкова артистичен. Може да си блестящ във факултета по математика и физико-химия, но не обичаш тази материя. Учи това, което обичаш. Следвай страстта си и ще постигнеш такова необичайно и бляскаво нещо, за каквото не си и предполагал, при това ще го вършиш с удоволствие. Г-ца Шоу познаваше стиховете ми.“ (Тед Кочев има издадени три книги с поезия.) Една година ми отне да разбера, че е права. Отидох да й го кажа и оттогава следвам този съвет.

Може би има все пак нещо, от което се страхуваш?

От какво да се страхувам? Познавам и бедността, и смъртта. Когато бях малък, бяхме много бедни, но човек си дава сметка за това, като порасне. Едно дете не го осъзнава. Има ли храна и легло, какво повече му е нужно? А смъртта ми е сестра и е много хубава. За първи път ми се случи да я доближа, когато бях на две. Онази зима в Торонто била страховита, на минус 40 не сме имали достатъчно одеяла, нито пари да си купим дърва или въглища. Един ден тялото ми посиняло, дишал съм трудно. Баща ми изтичал да извика лекар, той беше аматьор маратонец, а чичо Георги – братът на баща ми, който живееше с нас, отсякъл два масивни смърча от съседния парк с риск да го арестуват и заредил чугунената печка в кухнята, където съм лежал. Като пристигнал, д-р Малин, също българин, ми сложил термометър в ухото, после и в дупето. Температурата ми била 28,9, два градуса ме делели от смъртта. Докторът викнал – хипотермия! – и ме топнал в почти врялата вода, загрята на печката, а аз, изпаднал в шок, съм казал първите си думи в живота: „Мама ви мръсна.“ Втория път ме блъсна кола и ми счупи краката. Лежах в болница, но ето – жив съм, здрав съм.

И не само, ами явно не се притесняваш да спориш и да се караш с другите. Развикал си се дори на Ингрид Бергман, в която си бил влюбен като тийнейджър.

В момента, в който видях Лейфун, знаех, че ще бъде моя жена, и й казах: „Не ме познавате, но днес ще вечеряме заедно“. Тя ме попита дали не съм луд.
Да, тя беше една от най-красивите жени на света, а аз й се скарах още на пробното четене на сценария на телевизионния филм „Човешкият глас“ по моноспектакъла на Жан Кокто, който бях поканен да режисирам. На прослушването се изръсиха непредвидено трима изпълнителни директори от студиото. Ингрид се смути, изнерви се и започна да спори за всеки ред от думите на героинята си. Не успях да я успокоя и й се развиках. Това я събра и й помогна да се концентрира, но аз реших да напусна продукцията, защото до този момент не си бях позволявал да крещя на актьор. Тяхната психика е много ранима и не можеш да сриваш самоувереността им, като вдигаш тон. И как щях да извлека най-доброто от нея, като бях съсипал отношенията ни от самото начало. А се оказа, че моята рязкост й била харесала. Почувствала се водена от човек, който знае какво прави. После й признах, че страстните целувки, с които обсипва лицето на Кари Грант в „Небезизвестните“, е първото ми сексуално преживяване, тогава бях на 13. И Ингрид се хвалеше, че ми е подарила първото ми сексуално преживяване. Продуцентите, например, които не знаеха какво има предвид, гледаха с погледи, пълни с предположения.

Защо избра Силвестър Сталоун за ролята на Рамбо?

Не можех да си представя друг. Бях гледал и шестте му филма. Въпреки че беше вече звезда, в Холивуд мислеха, че го бива само за Роки. Останалите му четири ленти хич не бяха добри. А аз харесвах работата му и знаех, че ще направим добър екип. Силвестър беше идеален за ролята – мъжествен, и в същото време в него има и нещо много докосващо. Изпратих му сценария в четвъртък вечерта, в петък сутринта той се обади. Беше го прочел за една нощ и каза: „Тед! Обожавам този сценарий!“ Попита може ли да се включи и той в работата по сценария. Отговорих му: „Да, аз много харесвам твоите филми за Роки, мисля, че си добър писател. Да работим.“

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР