Теодора Духовникова: Господ не е магазинер

Актрисата е носителка на награда „Златна роза“ 2017 за най-добра женска роля и лице на кампанията на EVA за борба с рака на гърдата

Адриана Попова 11 октомври 2017

Снимка: Васил Германов

 

Имаш белег от катастрофата, но нямаш татуировка за нея.

Не, няма да си напиша и Стефан на пръста. Да си го татуирам и като се приберем вкъщи, да се скараме и този път да е завинаги. Какво правя с това?

Татуираш си нещо отгоре.

Колко тъжно! Лаша пердере, остави го да изтече, както казват италианците. Със Стефан сме си казали, че в момента, в който не ни е добре заедно, си тръгваме и няма – ще стоим заради децата. Голямо облекчение е да го знаеш. Естествено, всеки иска любовта да е до края на живота...

В живота си никога не се уплаших от мъжете, не ги мразех, не се състезавах с тях. Изключителна лекота и радост съм имала в общуването си с мъжете. Без драми и без взаимни очаквания.
Такава любов имаше прекрасната Ванча Дойчева, която наскоро си отиде. Знаеш ли, че в интервю за EVA тя беше казала, че в теб вижда себе си като млада, и ти предричаше бляскаво бъдеще в киното и театъра.

С Ванча много се обичахме. Мариус Донкин ми каза, че 15 дена преди да почине е дошла в театъра и попитала – Теодорчето тук ли е? Но аз бях във ваканция. Слязла в гримьорната, поседяла, все едно е предчувствала. Казвала съм й – Ванча, понякога съм толкова щастлива, че изпитвам чувство за вина. И тя ми отговаряше, че това не е случайно, че човекът е този, който прави да му се случва щастие. Ванча беше истинска дама, резистентна към завистта, а на нея много са й завиждали – примадона, играла е най-хубавите роли, красавица, обожавана от публиката, от мъжете, от мъжа си. Проф. Шойлев е идвал след всяко нейно представление с букет с цветя. Аз съм го виждала това. Бях вече в театъра няколко години преди той да почине. Когато не можеше да дойде лично, изпращаше букет, който я чакаше долу при портиера. За такава любов говорим. Двамата се държаха за ръка. Знам, че й беше много мъчно за професора, след като той си отиде. Двете бяхме в една гримьорна, заедно с Рени Врангова. Ние с Рени сме пълен mess. А Ванча винаги, когато имаше представление, постилаше една красива покривка, изваждаше огледалото, тук е червилото, пудриерата – такъв ритуал, че ние с Рени от респект да не нарушим царството й на дива, отивахме в друга гримьорна, за да си правим хаос. Така си представям и Грета Гарбо.

При нея имаше спокойствието на красотата, при теб – неспокойството на красотата.

Вътрешно съм ужасно неспокойна. Как да го успокоя тоя пулс, не знам. На мен нормалният ми пулс е 100, представи си като се развълнувам, какво става. Това е брутално, аз не знам как ми издържа сърчицето, много съм му благодарна. Понякога като се отпусна назад или легна, и чувам – дам, дам. И викам – ох, успокой се, миличко. С такова сърце съм се родила, неспокойно.

Затова ли заставаш зад благотворителната кауза на EVA?
(Тази година Теди Духовникова е лицето на кампанията на EVA за набиране на средства за борба с рака на гърдата – б.а.)

Аз внимавам с каузите, зад които заставам – за насилието над жените, за фондацията на Биляна Савова „Мога сам“, за бежанците. Но за профилактиката на рака на гърдата съм направо маниак. През ноември снимахме „Дъвка за балончета“, една от локациите беше на „Шейново“, близо до болницата. А там работи моят мамолог – д-р Марга Николова. Тя ме е научила, че след 35-ата година вече не веднъж, а два пъти годишно трябва да ходя на преглед при нея – през пролетта и през септември. И докато снимаме, я виждам как с бялата престилка излиза от болницата. Изпаднах в шок от чувство за вина, защото бях пропуснала септември. Извиках – стоп, стоп! – спряхме снимките и аз се затичах към нея. Тя ме изгледа и строго ми каза – няма „забравих“. Защото когато започне да боли, вече е късно.

Познаваш ли жени с това заболяване?

Учудващото е, че познавам медицинска сестра, която от деликатност, за да не натовари семейството си, не е споделила за заболяването. Живяла е с този ужас, който расте под блузата й. Понякога деликатността, която жените носят, ги кара да страдат тихо и кротко, децата да не разберат, каквото-такова. Не е така. Няма значение това, че ще ти изрежат гърдите. Да бъдеш жив е по-важно от това да бъдеш красив. Профилактиката е най-, най-важното нещо. Това е новата медицина.

Оставям Теди в хотела да учи ролята си за следващия ден, но преди това й оставям книгата с разговори с Моника Белучи. Малко след като съм се прибрала в София, почти жива след завоите по пътя от Пампорово, получих есемес от дългите:
„Прочетох книгата. На един дъх, под боровете. Сега разбрах защо никога не успях да приема тази жена като актриса. Във всичките си филми тя сякаш наказва мъжете с изумителна и невъзможна за притежание женственост... и толкова. Явно фигурата на липсващия баща и т.н. Жалко че цял живот е водила война с мъжкия пол, вместо просто да го обича. Аз съм късметлийка, казвам ти. Ето, дядо ми Тодор, баща ми Иван – първите мъже в живота ми – изумителни, страхотни, присъстващи мъже, които ми повтаряха, че ме обичат, че съм хубава и умна. Сигурно заради тях в живота си после като пораснала жена никога не се уплаших от мъжете, не ги мразех, не се състезавах с тях. Изключителна лекота и радост съм имала в общуването си с мъжете. Без драми и без взаимни очаквания. И затова явно имах и имам хубави връзки. И никой от тях не си тръгна от мен. Тръгвали сме си заедно, просто защото толкова време ни е било писано и сме си го изживели качествено и докрай! Колко са важни бащите!!! Благодаря ти за книгата!“

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР