Теодора Цонева: Платила съм си сметката, сега искам да обичам

Теодора, абсолютното копие на баща си, големия актьор Коста Цонев, разказа пред EVA в края на лятото бурната си история, но, за съжаление, скоро след това направи опит за самоубийство. Прочетете за сложната й и превратна съдба, защото само така ще я разберете.

Ваня Шекерова 09 октомври 2017

Снимка: Светослав Караджов

 

Италията малко ни разочарова с едно петчасово чакане на летището, за да ни вземат с група балеринки от провинцията. Импресариото най-накрая ни заведе в хотела на два часа път от летището. На Лаго ди Изео, където Кристо миналата година направи своите чудеса. Не можах да отида, но гледах филма през седмицата на българското кино в Рим. Та на това езеро изкарах 12 години. Намерих човек, за когото да се омъжа, и останах там. И 12 години какво правех – четях страшно много, изкарах още два университета. Четях книги за духовно израстване. Винаги много са ме вълнували философски въпроси като защо съм тук и накъде отивам. Като си идвах в София, майка ми ме зареждаше с един куфар книги и си ги носех. Там също намирах такава литература.

Първата депресия ме връхлетя, когато реших, че вече не ми се живее с този човек, Роберто. Исках много да имаме дете, но не се получи, това и двамата трябва да го искат. Една Коледа отидохме да празнуваме у леля ми и тя започна лекичко да го „кове“ на тема дете. В резултат се скарахме и аз си тръгнах. Същата нощ сънувах, че съм на покрива на света и ме грее слънце, което ме обича. Забелязвам една дребна точица да лети към мен. Като наближи – гледам, че е Пегас с бели криле. Каца до мен. А аз се обръщам да напълня от един извор делва, за да го напоя. Като поглеждам обаче, вместо Пегас – на земята спи русалка... Този сън ми каза, че което искам, ще стане, и първото ми дете ще е момиче.

за първи път в Италия с договор да пее джаз

През 2002 година оставих мъжа си и се прибрах в България. Два-три месеца беше щракане с пръсти и радост голяма – смятах, че ще правя каквото искам и ще избия рибата. Ще играя в театър и в кино, ще пея вечер по клубове. Такава илюзия. И не стана. Всеки си има ангажименти, усетих се в нещо като вакуум – всеки беше завъртян от собствените си проблеми... Беше свободен апартаментът на баба, майката на майка ми, която прекара последните години от живота си в Италия при леля. Там живеех. По едно време Митко вика: ама ти още ли си без работа? Беше септември-октомври. Изпрати ме в една дигитална печатница на гърба на хотел София при негов приятел. Изкарах там цялата 2003 година. Ламинирах, режех, печатах. Всички бяха много млади, аз бях на 35. Съживих се. Макар да се надявах, че е временно, това продължи доста дълго. В един момент обаче реших, че не съм се родила за това, искам да си пея. Направих две-три прослушвания в заведения, където се пее джаз, аз пея джаз. А от него нито можеш да се прочуеш, нито да забогатееш. Не можах да се закача в някое заведение. Казах си – окей. Обадих се на леля в Италия и казах, че пак съм тръгнала натам да си опитам късмета. В България животът беше труден... А депресията си е индивидуално преживяване и колкото и приятелите ти да са до теб, не можеш да се измъкнеш лесно. Проблемът не е отвън, отвътре е. От дистанцията на годините го разбрах. Просто в един момент се спъваш и падаш и сам трябва да се справиш с това. Затова реших да продължа с пеенето в Италия.

Отидох при леля и наистина намерих заведение, където останах цялата 2004 г. После си намерих и квартира и се изнесох от леля ми. Успях да си уредя и ангажимент за три месеца в Сан Ремо. Разкошно място. Точно бях там, изкарвах добри пари и се чувствах прекрасно, когато се обади сестра ми Ани от Ню Йорк и ме покани на кръщенето на първородния си син Арис. Толкова съм мечтала да стигна до тази държава! И до този град по-специално. Радост голяма! Тя каза, че ме кани за две седмици. Викам: моля ти се да не са само две! И тя – айде за един месец.

Ню Йорк като парен чук 

В момента, в който стъпих там, не знам как да обясня какво стана с мен. (Плаче – б.р.) Когато слязох от самолета, не се наведох да целуна земята, защото щяха да ме приберат веднага. После започна едно обикаляне с метро – то функционира прекрасно, – въпреки че никога не съм живяла там, всичко сякаш ми беше познато. Просто тръгнах. Като мина кръщенето и всички там празненства, тръгнах. Прибирах се веднъж в седмицата да се преоблека. Ню Йорк ме удари като с парен чук. Това беше моето място, ако има прераждане, то аз със сигурност бях преживяла един свой живот точно там. В Бруклин се чувствах най-вкъщи. Беше ноември и ходех с един кожух, защото беше бая студено. Носех обувки на бос крак и в момента, в който излезех от метрото и тръгнех по тротоарите, настлани с големи гладки камъни, си събувах обувките и ходех боса. Хората ме спираха и питаха не ми ли е студено. Не, не беше. Чувствах енергията как влиза в мен през ходилата ми.

Така се стекоха нещата с Италия, която ме закотви малко, та не стигнах до Щатите по-рано. То беше нещо като самоизпитване. Но се чувствах на мястото си точно тук, в Ню Йорк. Една вечер се мотая по Бродуей и чувам заведение с джаз на живо. Намъквам се вътре и питам дали ще мога да изпея една песен. Записаха ми името в книгата и ми казаха да си поръчам нещо, като ми дойде редът, ще ме извикат. Там е така. Извикват ме, качвам се на сцената. На пианото беше едно 18-годишно момиченце, току-що завършило музикално училище. На тромпета – бял възрастен мъж, на барабаните – бащата на дъщеря ми. Казвам на пианистката, че ще пея Стиви Уондър, а тя се притесни, че нищо негово не знае. Не се притеснявай, казвам й, Summer Time знаеш ли? Дааа, веднага й светнаха очите. Окей, ще правим Summer Time. Стана страхотно. Това му обичам най-много на джаза – никога не си се виждал с тия хора, виждаш ги и решавате да направите нещо в момента. И то никога няма да се повтори. Повече сarpe diem от това няма. Наистина те кара да се чувстваш жив. И там имах чувството, че не пея сама. Отварях си устата и това, което излизаше, като че ли не беше под мой контрол. Гласът излизаше и самата аз не можех да го позная. Между другото, не съм и предполагала, че може да излезе това чудо от мен. Бях на ниво, на което никога никъде другаде не съм била. Аплаузи страхотни, а аз излизам да изпуша една цигара. И чувам зад мен глас – плътен – бащата на дъщеря ми, Лари, е към два метра висок, с много тъмна кожа, много красив, като статуя. Чувам да ми казва: много ми хареса твоето изпълнение. Изпушихме по една-две цигари, така се запознахме. След което се видяхме още няколко пъти и изведнъж се заговори за деца – той е с пет години по-голям от мен. Аз съм вече на 37. За дете той отвори дума: знаеш ли какво, не искам да се женя, не го разбирам брака, но от известно време си мисля за дете. Все едно ми прочете мислите, защото аз също от доста време мислех за дете, а и биологичният ми часовник тиктакаше. Мъжът може винаги да прави деца, но жената не може да чака дълго.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР